Гери Турийска за изпитанията на новия родител

Кое е най-голямото изпитание като майка и как го преодоля? Гери Турийска, създател на „Пощенска кутия за приказки“, отговаря на въпроса на noviteroditeli.bg.

Дали ще съм добър родител? Ще повтарям ли грешките на моите родители, от които толкова много ми се иска да се различавам?

Когато се появи Аника, баба ми Златка ми каза: "Вече си родител. Сега всичко ще бъде различно. Много по-хубаво, но и много по-страшно". Минаха вече две години и може би чак напоследък започвам да възприемам тази Титла на титлите, като нещо, което съм АЗ.

Защото не се става родител с едното раждане. Превръщаш се в това Същество постепенно, докато минаваш през новите ситуации, които живота ти предлага. Не знаеш как се прави - опитваш. Всички ти казват как се прави - спираш да слушаш. И тогава всичко си идва на мястото.

Няма верни и грешни решения. Колкото и майки да питате, ще ви обяснят кое е "правилно", според техния опит. Имам късмета детето ми да е достатъчно общително, така че в много от ситуациите да се допитвам директно до него.

Не обича топла храна - някъде във времето си е изгорила езика и вече така стоят нещата. Не може да бъде приспивана - моето присъствие я разсейва, иска да играем, да пеем, да пие вода, да седне на гърнето - всичко, но не и да затвори очи. Добре, тогава "Лека нощ, Аника" и излизам от стаята. Заспива сама. 

Откакто ходи и може да държи лъжица, моят порив да ѝ помагам в тези дейности я обижда. Не ми дава да я храня, обличам, обувам обувките. Иска сама. Характерите са различни, значи и подходите.

Понякога ѝ се карам. Понякога я игнорирам, когато започне да се глези и не знам какво друго да направя, за да прекъсна това нейно настроение. Понякога така ме уморява, че нямам търпение баба ѝ да я изведе на разходка. Понякога искам да избягам някъде за два дни - да спя, да спя, да спя...

И всичко това е ОК. Трябваше ми време да свикна с мисълта, че може би няма да бъда "най-добрата майка". Да схвана, че такова животно няма, че това е едно автомъчение, в което мога да потъна и да изгубя тази естествена връзка. Че, вероятно, когато тя има свое семейство, също ще иска да се разгранчи от начина, по който тя е възпитавана от мен.

Иска да влезе в пералнята - пускам я. Иска да накъса цялото руло тоалетна хартия - позволявам ѝ. Един баща в един ресторант наскоро ми каза, че не смята, че е правилно да се позволява на детето да пипа всичко, защото Аника тъкмо беше изсипала солницата на покривката и се забавляваше да "рисува" с пръсти в купчината сол. Трябвало да има правила. Съгласна съм. Затова и има ресторанти, в които не се допускат деца. Аз също бих ходила в тези ресторанти. Разбирам. Една много симпатична баба ме спря на детската площадка веднъж и ми направи забележка, че позволявам на Аника да прегръща дърветата. Кучетата пикаели там. Разбирам. Благодаря.

Но, за мен родителството е двупосочно общуване. Родителят не е някой, който просто определя правилата. Детето не е изпълнител в това общуване. Нашите правила се променят всеки ден, защото тя расте и всеки ден е нов човек. Опитва границите на поведението си, тества и моите. Но, какъв друг начин има да се ориентира докъде може да стигне, освен в този модел опит-грешка?

Понякога ми иде да ѝ се разкрещя, защото съм толкова уморена, че нямам търпението да ѝ обясня нещо за петдесети път и тя отново да настоява за своето. Понякога отстрани изглежда "че ми се е качила на главата". Разбирам. И благодаря. Но, всичко е наред.

Дали съм добър родител? Спря да ме интересува толкова.

Повтарям ли грешките на моите родители? Да. И това е ОК.

Нямам търпение за следващата ѝ щуротия, защото с нея аз съм дете, което най-после има истински приятел.