Как братята и сестрите си влияят един на друг

И какво да (не) правят родителите, за да помогнат

24 април 2019 г.

Снимка: Guliver / iStock

Едно отскачане на тенис топка беше достатъчно, за да ме направи по-добър брат, и, както се оказа после, по-добър човек. Топката отскочи преди много години, по времето когато бях в четвърти клас, а по-малкият ми брат Брус – във втори. С Брус си бяхме вкъщи и си играехме на нашето си изобретение, включващо изстрелването на тенис топка от стената на мазето. В един момент, когато Брус беше наред, се обърнах на другата страна и когато погледнах пак, видях в учите му вина. За част от секундата се разигра безмълвен разговор.

Излъгах, каза той, без да казва нищо. Пропуснах и се надявах, че няма да забележиш.

Знам.

Малко ме е срам.

И мен малко ме е срам заради теб.

Сърдиш ли се?

Мне, не е кой знае какво. Хайде да играем.

Това беше цялата работа, само дето не беше. Единственото, което не си разменихме в онзи момент, но си казвахме с истински думи много пъти през следващите години, беше колко невероятно е цялото преживяване, как в един тих, кратък момент бяхме споделили разбиране, емпатия, разкаяние, прошка, чувство за мярка и някакво странно, интимно надзъртане в съзнанието на всеки един от нас. Братската динамика по време на играта в този момент не само подобри връзката помежду ни, но и всички останали връзки, които щяхме да имаме по-късно в живота си, когато подобен вид състрадателно четене на мислите щеше да ни е от голяма полза.


Връзката между братя и сестри, за всички нас, е постоянна и всепоглъщаща. Братята и сестрите ни ни учат на другарство и битки, на лоялност и съперничество, кога да се защитим и кога да си траем, как да споделяме тайни и как да ги нарушаваме. Учим за егоизма и себеотдаването, за менторството и слушането – всички умения, без които започваме живота си, и които е по-добре да придобием, ако искаме да функционираме в големия свят навън.

Чрез всичко това създаваме връзка с братята и сестрите си, каквато няма да имаме с никой друг. Родителите ни ни изоставят прекалено рано, партньорите и децата идват прекалено късно. Братята и сестрите са единствените, които познаваме и които са с нас през цялото време.

Социализирането между братя и сестри започва рано и има най-силното си изражение в това, което може да бъде наречено свободна от война зона, иначе казано – мястото за игра. Родителите не преувеличават, като казват, че децата им се карат постоянно. Наистина е така. Проучване на Университета на Торонто доказа, че във възрастовата група 2-4 братята и сестрите влизат средно в 6,3 караници на всеки час или по една на всеки 9,5 минути.

Във възрастта 3-7 става по-добре, но само малко, с 2,5 конфликта за 45 минути игра или по 3,5 кавги на час. За целите на изследването конфликтът не е дефиниран като някакво единично блъскане, подигравка или удар по братското рамо. Става въпрос за три последователни прояви на враждебност – провокация, реакция и отговор на реакцията. Излиза, че братята и сестрите са нон-стоп във война.

Повечето от тези скандали включват някаква собственост – семейното престъпление, в което си играеш, пипаш или дори гледаш нечии чужди неща. „Открихме, че за 95% от по-малките и за 93% от по-големите деца отнемането на вещ е най-големият проблем в отношенията им”, разказа ми психологът Катрин Селмън от Университет Редландс за книгата ми „Братският ефект” от 2011-а. „Това е изключително важна част от развитието на идентичността – идеята, че „каквото си е мое, си е мое, а каквото си е твое, си е твое.”

Но собствеността със сигурност не е единствената причина за войната. Дума накриво, злобна шега, прекрачване на невидимата линия, която разделя територията ти на масата от тази на по-голямата ти сестра, винаги може да са виновници за започването на вражески огън.


В истинския живот конфликти се случват през цялото време, но опитайте се да влезете в дългосрочна, нестихваща война с приятели от училище и съвсем скоро ще се озовете сами на детската площадка. А братята и сестрите не мърдат никъде; може да спорите и да се карате колкото си искате, но накрая ще си легнете в една и съща детска стая. Това прави караниците между братя и сестри нискорисков навик, което означава, че всички поведенчески проба-грешка моменти може да си продължават, докато, надяваме се, не се научат най-добрите уроци за избягване на конфликти или разрешаването им.

„Съревнование и конфликти ще има винаги”, казва Шърли Макгуайър, асоцииран професор по психология в Университета на Сан Франциско. „Но топло отношение, сътрудничество и доверие също.”

Много добре замислено изследване на Конкордия юнивърсити в Монреал илюстрира чудесно това. Учените събрали три възрастови групи братя и сести – от 4 до 8, от 6 до 8 и от 7 до 10, и ги оставили да си правят каквото си правят по принцип, което било да се скарат за нещо. Изследователите (в присъствието на родителите) помолили двойките да опишат защо се карат. Самото споменаване на това започнало нова кавга. След това сравнили какво се случва, ако родителите се намесят, за да потушат конфликта, и какво става, ако нещата се развият по естествения си път.

Без изненада, имало по-малко аварии в преговорите, когато родителите се намесвали, и нямало никакво физическо насилие. Също така не е изненада и фактът, че било много по-вероятно да се стигне до някакво разрешение при наличието на родител, който да го предложи. Но именно това предложение било и решението, и проблемът. Историята показва, че е много по-малко вероятно две враждуващи страни да започнат отново война, ако сами са стигнали до извод за прекратяване на конфликта, отколкото ако трета страна ги принуди да седнат на масата за преговори. Така че и братята и сестрите, оставени сами да изгладят различията си, стигат до по-дълготраен мир.

Учените от Монреал открили, че деца, които са оставени да се карат сами, не само че се справят по-добре с приключването на кавгата и сдобряването, но и си измислят някакви правила, които да им помогнат да избегнат същия скандал за в бъдеще – например, не ми пипай играчките, без да питаш, или ако използваш таблета ми, го зареждай. Такъв тип междуличностно законодателство, изработено в движение, е изключително важно за приятели, колеги, съпрузи – за всички хора, с които споделяме крехки връзки, които не могат да търпят повторението на един и същи скандал пак и пак.


Изследователите забелязали, че децата се справят доста добре с определянето на техниката си за скандал в зависимост от възрастта на този, с когото се карат. Хлапетата от средната група, например, обикновено давали и мотивация за гледната си точка, ако се карали с малко по-големия си брат/ сестра. Не „не искам да ми пипаш нещата”, а по-скоро „не искам да ми пипаш нещата, защото...” – израз и оправдание, което се предполага, че по-големият ще изиска и уважи. Когато пък по-големите се карали с по-малките, пропускали това обяснение, защото под определена възраст причините значат много по-малко от правилата.

За родителите може и да е изненада фактът, че такива умения изобщо съществуват в децата, заради което обикновено и те стъпват директно в караницата в момент, когато ненамесата в отношенията може би би свършила по-добра работа. Разбира се, че има моменти, в които родителят трябва да се намеси. Когато кавгата се е превърнала, или е на път да се превърне, в бой, враждуващите страни очевидно имат нужда да бъдат разделени. Също, когато по-волевото дете се възползва от по-слабото, мама или татко трябва да прекратят нещата. Обикновено по-голямото тормози по-малкото, но невинаги е така, особено когато братята или сестрите са в близка възраст и по-голямото дете е по-плахо или чувствително.

Извън тези ситуации е най-добре родителите да слухтят на воля, но да стъпват леко. Цялата работа с караниците по време на игра е в това децата да се научат да си проправят собствен път към мира.

Не само тежкото изпитание на борбата може да помогне на братята и сестрите да се социализират един друг. Далеч по-спокойната сфера на имитацията и подражанието също може да е от полза. По-малкото братче или сестриче, изпълнено с обожание към по-големия си брат или сестра, може да ги последва в отбора по плуване или в клуба по дебати, или пък да се стреми към спечелването на голяма стипендия за успех, защото това, което по-големият му брат или сестра е направил/а е истински успех. Същото важи и за по-малкия брат, който не иска да има нищо общо с гимназиалния отбор по футбол, точно защото батко му е играл в него, или по-малката сестра, която няма и да стъпи в улищния съвет, след като сестра ѝ е станала президент.

И двете стратегии – познати като идентификация и деидентификация – са еднакво вероятни да възникнат между братята или сестрите, и двете са поне отчасти подтикнати от нестихващата борба за родителското внимание. Родителите са крайно изморяващи се създания, с определено количество енергия, време и, да, пари, които да отдадат на децата си. Всяка калория, час или долар, изразходени по едното дете, по дефиниция са отказани на другото. Почти от раждането си децата се научават да играят в тази система, правейки всичко възможно, за да получат колкото им се полага – или дори повече – от това, което дават родителите.


Понякога това означава да минат по познатия път. Ако баткото или каката винаги са обирали овациите на семейството с участието си в училищни пиеси, има смисъл да се опиташ да направиш същото. От друга страна, дори и да спечелиш главната роля, пак ще поделяш вниманието с брат си или сестра си. Може би е по-добре да се прицелиш към нещо съвсем различно – математическия клуб или училищната банда, и да привлечеш 100% от вниманието заради това, че си мозъкът или музикантът в семейството.

„Братята и сестрите са дяволски умни”, казва психологът от Бъркли Франк Сълоуей. „Много по-умни от психолозите. През цялото време се опитват да регулират фините настройки на пространството, в което могат да се проврат, за да получат повече внимание от родителите си.”

Това може да им помогне да изстискат най-доброто и от живота, ако правят нещата както трябва.

Никой обаче не може да каже коя от двете стратегии работи по-добре и обикновено изводите се вадят постфактум – дали родителите трябва да аплодират, или пък ще тъжат за пътя, който детето им е поело, може да се разбере, само когато детето стане възрастен и всички видят накъде води този път. Но родителите може да се справят по-добре с насочването на децата, когато пред тях все още има много възможности. Ключът е да се внимава в контекста, в който всяко дете се насочва естествено, след което да го окуражат.

Това е по-трудно, отколкото изглежда. Аз съм от семейство с четири момчета, които мечтаеха да станат театрални или филмови звезди. И може би щях да постигна тази цел, ако изключим дребния факт, че нямам и частичка музикалност или артистичност, макар че тримата ми братя имат. Въпреки това изглеждах щастлив, поне малко, когато получих роля в училищната пиеса, така че бях окуражен да продължавам. Ако бях продължил да се занимавам с това и като възрастен, нещата със сигурност нямаше да се развият добре. От друга страна, ако имах вроден талант, можеше и да не съм склонен да го пробвам, ако по-големият ми брат вече дълбае в същата ниша, а аз не искам да бъда сравняван.

Номерът, поне този, който проработи при мен и жена ми, докато отглеждахме дъщерите си – вече на 12 и 14, беше да наблюдаваме колкото се може по-ненатрапчиво накъде клонят. И двете ни момичета се занимават с танци, по-малката живее, диша, пие танци, докато окачва снимки на балерини по стените и мрънка, че кокът ѝ трябва да е перфектен преди урока, защото така правят професионалистите. И двете ни деца учат писане в училище, но по-голямата се застоява пред компютъра, слага си слушалките в ушите и изписва хиляди думи в разкази и фен фикшън, защото това ѝ харесва.


Добре, де, имаме късмет, че сигналите не са особено леки. Но всички деца показват радостта си – с лицата си, в разговор, с енергията, която имат, след като са били на тренировка по футбол или са учили за изпит по биология, или са чели за задачата по история, и това разкрива нюансирано дали са намерили това, което обичат, или просто преминават през определена фаза. Родителите, като търсачи на следи, могат да им помогнат по пътя.

Ако братята и сестрите могат да се подбутнат един друг към различни интереси и кариери, по същия начин важи, че може да се подтикнат и към неща, които хич не трябва да правят. Много преди да дойдат тийнейджърските години, родителите вече се притесняват за всичко, което очаква децата им там – пиене, пушене, наркотици, забременяване, дори престъпност. Опасностите са съвсем реални и, както показва проучване след проучване, стават все по-реални, ако по-големият брат или сестра е попаднал в клопката им.

По-малко дете, чийто по-голям брат или сестра пие, е два пъти по-вероятно също да прихване този навик. С пушенето опасността нараства четири пъти, а с бременността – шест. „Наличието на по-голям брат или сестра предлага на детето неща, с които първородните не са се срещали”, казва Сюзан Авърет – професор по бизнес и икономика в Лафайет колидж, изучавала връзката между поредността на раждане и вземането на решения. „Опитът е различен и човек се развива по различен начин.”

Колко голям е рискът често зависи от възрастта. Малко вероятно е 9-годишно момче да се движи в същите социални кръгове като 16-годишния си брат. Но ако братята са на по 16 и 17, нещата вече са различни, тъй като е много по-вероятно малкият брат да влезе в кръга от приятели на по-големия, които пият и пушат.

Полът също има роля. Близка по възраст по-малка сестра едва ли би се събрала с приятелите на по-големия си брат, каквото би направила, ако имаше по-голяма сестра, което значи, че шансът да се изложи на опасно поведение е по-малък. Качеството на връзката между братята или сестрите, без оглед на пола, също има ефект и, парадоксално, братя и сестри, които много-много не се разбират, са по-защитени от тези, които се спогаждат.


„Когато децата са много близки”, казва психологът Елизабет Стормшак от Университета в Орегон, „връзката им става по-силна и значима и може да си влияят с рисково поведение.”

Но има и начини да се избегнат проблемите и Патриша Ийст, психолог от факултета по медицина на Университета в Калифорния, ги открива в проучванията си за тийнейджърската бременност. Както и с другите рискови поведения, голямата разлика във възрастта помага, по подобие на деиндентификацията, когато по-малкото дете решава да не следва извънкласните занимания на по-голямото.

„По-малката сестра целенасочено поема по друг път”, казва Ийст. „Тя решава, че ролята на сестра ѝ е да бъде майка тийнейджърка, а нейната ще бъде, да речем, високообразована жена.”

Ключът за всички тези рискови поведения се крие в родителското наблюдение. Деветокласник, който започва да прекарва време с приятелите на брат си, който е в 10 клас, трябва да бъде внимателно следен, както между другото и десетокласникът. От полза е и ако своенравният десетокласник получава подходящи наказания. Наказанията за пиене, пушене или употреба на наркотици трябва да са незабавни, стриктни и безкомпромисни и е важно да се случват с колкото се може по-малко семейна врява. За по-малкото дете драмата значи внимание, а вниманието е забавление и ако някоя цигарка или бира са необходими, за да се раздвижат нещата, защо не?

С тийнейджърската бременност, разбира се, нещата са различни. Майката има нужда от любов, подкрепа и грижа, отново – с по-малко шум. Колкото по-малко такива отвличания на вниманието има, толкова по-лесно малката сестра ще разбере колко трудно, ограничаващо и изтощително е да бъдеш майка, правейки вероятността тя да тръгне по същия път по-малка.

Със сигурност има още много начини, по които братята и сестрите се оформят и бележат един друг. Момчетата и момичетата се учат взаимно за мистериозното съзнание на другия пол; най-големите, най-малките и средните деца се борят с реда, по който са се появили на този свят, и по този начин научават за силата и статуса и се опитват да постигнат повече в област, която не са избирали; дори малките уроци по родителство, които идват, когато се налага да се грижиш за по-малък брат или сестра или пък да се грижат за теб, ако ти си по-малкият, може да се отплатят след време.

Единствените участници в този танц за цял живот са братята и сестрите, а родителите, които стъпват прекалено рязко в него, може да развалят нещо, което иначе би могло да е полезно. Но това не означава, че не могат внимателно да напътстват и да показват стъпките. Целта на всички родители трябва да е помогнат на синовете и дъщерите си, които обичат повече от всичко на света, да пораснат като възрастни, които също ги е грижа един за друг.

Джефри Клугер

Коментари
Последни видеа