Упреци или подкрепа за родителите, когато реагират "неадекватно“

Тълкувания за възпитанието от психотерапевта Ирина Янчева-Карагяур

16 юни 2019 г.

Илюстрация: Guliver / iStock

Разговорите за отношенията между деца и родители, от една страна, предизвикват чувство на задоволство - осветлява се тази толкова важна за изграждането на малкия човек система – семейната.

От друга страна, обаче, тези разговори пораждат въпроси: как помагат за по-добрата функционалност на въпросните отношения?
Някой размахва с пръст към родителите: „Възпитайте си децата!“; друг се втурва да спасява някое мъниче, нападайки родителя със: „Знаете ли какво му причинихте току-що!“; трети по-сдържано обяснява как „трябва“ и „не трябва“ да се държим с децата.

Но темата има още един ъгъл:
Много често във фокуса на обсъждащите попадат ситуации с неадекватно поведение на родителя (като правило майката): "Тя го удари, когато то не заслужаваше“, „Тя му се скара, вместо да го утеши” или пък “Тя се изправи на нокти от някаква дреболия“, „Горкото дете, тц, тц...“.

Разпространената реакция е наблюдаващите да се намесят с упреци към майката или пък да я осъдят вътрешно, възприемайки я като причина за незаслуженото страдание на детето.
Майката, обаче, като правило се явява не само причина за неприятния резултат, тя е и следствие на някакви свои си причини, носени, така да се изразя, на „гърба“ на душата ѝ…
Тоест, важно е не само да разсъждаваме „как е правилно и неправилно“, но и да мислим каква невидима сила тласка човека към определени думи и постъпки.

Ситуация:
Майка и дете пазаруват в супермаркет. След като са платили на касата, излизат, но на изхода изведнъж запищяват аларми. Дотичва охраната. Майката поглежда плика с покупките и забелязва нещо, което не е слагала там. В същия момент се досеща, че вероятно 2-годишното ѝ дете е сложило това пакетче с нещо си вътре.

Тя го вади, подава на охранителя и обяснява предположението си. Охраната настоява жената да мине на касата и демонстрира определена подозрителност и обвинителност, което зверски я напряга. Историята приключва с това, че жената губи контрол над себе си, като се скарва на детето: ”Заради теб е разправията! Повече да не си посмял да правиш така! Виж в какъв срам ме вкарваш!“ Детето се разревава безутешно, а тя: „Защо ревеш! Защо! Спри веднага!“

Първото, което ни хрумва:

колко не е права майката да се нахвърля на нищо неразбиращото си дете. То не е направило нищо чаааак толкова лошо (имайки предвид възрастта му), че да му се карат в такава степен.

Ако обичаме да влизаме в ролята на спасители, играейки най-популярната интерперсонална игра „триъгълник на Карпман“, като нищо ще изпитаме импулса да се нахвърлим на жената, в желанието си да „спасим“ детето от „лошата” майка и последствията, които тя му причинява. Да я упрекнем, че не е редно така да се кара на детето и да ѝ даваме акъл как би било правилно да се постъпи.

Но можем също така и да се въздържим от непоисканата намеса и да се опитаме да погледнем нещата по-дълбоко. Една сигнална лампичка би било добре да ни светне най-ярко - неадекватността на реакцията на жената, твърде силното ѝ избухване, някак непасващо на ситуацията – какво толкова всъщност е станало?!

Всяка несъответстваща на случката реакция е не просто моментна, която може да бъде лесно регулирана с едно "добре/зле", "правилно/неправилно". Тя е нещо много повече!

Илюстрация: Guliver / iStock

Когато някой отвръща много по-бурно, отколкото би било ОК, може да означава, че дадените обстоятелства се явяват за него (в случая нея) само отключващ фактор на някаква вътрешна травма, рана, болка. И реакцията му/ѝ в случая не е насочена само към детето, а и към някакви невидими участници на определена вътрешна история, изплуваща в душата ѝ в този момент.

Може би това „изплуване“ на миналото е несъзнавано и, съответно, абсолютно неконтролирано. Но то съществува и тласка към определени емоционални реакции и постъпки.
За да бъдем истински полезни на детето в случая, когато нашата роля предполага тази подкрепа (ако сме специалисти от помагащите професии, например и изпълняваме професионалния си дълг, а не просто ставаме свидетели на някаква улична сценка), можем да помогнем на родителя да разбере какво го кара да реагира така неподходящо.

Това не е просто вид непознаване на "доброто" и "лошото" в родителстването, а много по-често, отколкото можем да си представим, се явява белег на непреработени вътрешни травми на самия родител, както вече е било споменато по-горе.

Мога хипотетично (и по-скоро за илюстрация, която не е шаблон за интерпретации) да предположа, че жената може би има зад гърба си минало на дете, подозирано и държано отговорно за неща, за които реално не е носило никаква вина. Може би често е чувала: „Заради теб! (съвсем побелях! толкова се разгневих! така се засрамих! и т.п.)“ или „Гледай до какво ме докара!“.

Дете, което подчертано е било обявявано за виновно за състоянието/чувството/поведението на възрастния, без това да е така в действителност. Тази майка може отдавна и да е забравила за подобни ситуации в миналото си. Но те продължават да болят. И, както казва Фройд: 

Това, което не можем да си припомним от миналото, разиграваме чрез действието в настоящето. Вместо да си "припомним", ние извършваме "повторение".“
Може, разбира се, и да помним, но да не си даваме сметка за връзката на миналото със сегашния ни живот.

Жената в случая сякаш повтаря ситуацията с чувството „без вина виновна“. Охранителят от магазина е възможно да ѝ напомня на незаслужено обвинявалите я родители (или други значими възрастни в нейното детство). Това буди силни и негативно оцветени чувства у нея. Колкото до нахвърлянето ѝ върху нейното дете…

То също може да има връзка с травмата от миналото, само че тук, вместо в ролята на жертва, жената, защитавайки се, несъзнавано бяга в противоположен образ - на условния агресор - и се опитва да “се освободи” от чувството си за вина, както и от позицията на жертвата, чрез нападение.

Щастливите хора не причиняват болка на другите. Най-много ни нараняват тези, които преливат от своя собствена болка. Родителят, който наранява детето - физически или емоционално, по същия начин прелива от лична болка. И когато тръгваме към него с обвинения и осъждане, не само не му помагаме да бъде по-добър родител, напротив - по този начин му вредим още повече, увеличавайки болката му.

Също така вредим и на начина на родителстването му, защото страдащият и допълнено обвиненият човек става още по-несправящ се; вредим, съответно, и на детето му, като на по-крехък и уязвим участник на дисфункционалните отношения с наранения с нашата “помощ” родител.

"Ако майката се чувства подценена в ролята си на майка, то като проява на себеусещането като "лоша майка" тя може да започне да изпитва неприязън по отношение на детето...

 Това може да способства за поява на тенденцията тя да не му отделя достатъчно внимание или даже да се поддава на изкушението да се държи нападателно с него. Последното ще репрезентира собствената ѝ нападателност към самата себе си като майка.

... ако тя се усеща достатъчно подкрепена (като майка на своето дете), се оказва по-способна да се учи от детето как да бъде по-добрата майка, онази майка, от която детето се нуждае най-много на този етап.“"

(Уиникът, 1965b: глава 7, цитирано от Патрик Кейсмънт в "Да се учим от пациента")

Да обвиняваш родителя, опитвайки се (уж) да помогнеш на детето, е все едно да се очакваш узряването на плода, пилейки дървото, върху което расте. За да отгледаме хубав плод, има смисъл да се погрижим за дървото.
Както моята практика, така и личният ми опит доказват, че когато, вместо да размахваме пръст на майките и бащите, се обръщаме към тях като към страдащи по своя си начин личности, когато им оказваме подкрепа в разбирането на собствения им душевен свят, когато сме внимателни и деликатни с корените на болките и гнева им, задействаме много повече родителския ресурс, оказваме съществено по-голяма помощ и носим много повече ползи за децата на тези родители.

Ирина Янчева-Карагяур е консултант по позитивна динамична психотерапия на Н. Песешкиан. Занимава се с позитивна психотерапия и психотерапевтично консултиране през психо-социални експресивни подходи. Член е на Дружеството по Позитивна Психотерапия в България. Автор на статии за психология, публикувани в различни български и руски сайтове и списания.
Преминала е стаж в многопрофилна болница за активно лечение по неврология и психиатрия “Св. Наум”, София. За контакти: 0876736489, E-mail: i_i_k@abv.bg 

Коментари
Последни видеа