Майките имат право на НЕидеални емоции

Това си е просто задължително от здравословна гледна точка. И не само

28 декември 2021 г.

Снимка: Shutterstock

Активното слушане, говоренето за чувствата на детето са безусловно приети – тези практики рязко влязоха в живота на съвременните родители. И с право станахме по-внимателни и чувствителни към децата си, научихме се да ги слушаме и чуваме, да разбираме и да приемаме. Но кой разбира и чува майките?

Подготвяйки се за раждането на първото ми дете, изядох писанията на Юлия Хипенрайтер и Людмила Петрановска, както и после безкрайно много пъти четох статии в медиите на техни волни преразкази. Харесваше ми всичко: стремежът да разбирам детето и да му помогна да се справи с чувствата си; инструкциите стъпка по стъпка как да му помогна да излезе от конфликти; съветите да възпитавам децата в спокойна, доброжелателна атмосфера и редица други…

Трябва ли да казвам, че с ентусиазма на първооткривател се втурнах да пресъздавам теорията на практика. Действително ми се получаваше: казвах си – детето ми е емоционално копие и няма да се занимавам с темперамента му. Той скандираше и изискваше, капризничеше и се караше, а аз се опитвах активно да слушам и да си обяснявам всичко това с кризата на тригодишните, недоспиване и други подобни. Опитвах и опитвах, но често пъти търпях поражение, след което се обвинявах… И така до следващата разправия.

В един момент ми се случи да имам лош ден. Стечение на лоши обстоятелства, въпроси, които искат бързо решение, както и започвах да се разболявам. И, ето ме, прибирам детето от детската, като едва се държа на краката си… Отиваме си вкъщи, а синът ми също е в лошо настроение – иска нещо си и разпрата започва да набира скорост. И аз, по навик, си припомням съветите на психолозите: „Майката в никакъв случай не трябва да крещи. Ако искате да крещите, поемете си дълбоко въздух, пребройте до десет и говорете със спокоен, уверен глас…“ И именно в този момент осъзнах, че тези съвети и практики ме смущават. И аз не съм ДЛЪЖНА да ги следвам.
Учат ни, че не трябва да забраняваме емоциите на детето – да плаче, да се кара, да обижда и т.н. Но защо никой не зачита емоциите на майките? Да, майката би следвало да е възрастен човек и в идеалния случай трябва оперативно да се справи с чувствата си – от рода на: „Добре, не, че детето е лошо, просто имах тежък ден, изморена съм, то няма нищо общо…

Така прави идеалната майка. Само че в повечето случаи хората не са идеални. И точно в този момент, в който се опитвах да се приближа до образа на идеалната майка, вдишвах, издишвах, броих до десет и говорех измъчено със спокоен глас – наистина изневерявах на себе си. Не показвах емоциите си, които растяха у мен и искаха да излязат с вулканична мощ… И тук бе последният момент на тези ми усилия.

В края на тежък ден и разгарящ се спор с малкото аз плюх на целия този спокоен тон и мил глас. Започнах да крещя, че тези спорове са ми дотегнали, изморена съм, имам неприятности и ме боли главата. И някак този диалог увехна. На него му стана интересно да разбере какво ми се е случило и какво да направи, за да не ме боли главата.

Щe кажа отново: аз съм против крайностите. Не смятам, че трябва да оправдавам битовите и професионалните проблеми с грубостите на емоционалното си състояние.
Сигурна съм, че всеки е длъжен да се старае да се държи вежливо и коректно с останалите. Но, от друга страна, никой не отчита разликата в темпераментите. Аз съм емоционален човек. Бурно се радвам, споря горещо, изведнъж избухвам и също толкова бързо се усмирявам. За всичко това знаят всичките ми близки и приятели, както и мъжа ми – той, разбира се, ме харесва такава, каквато съм. Точно както аз знам и приемам емоционалните особености на близките си: някой е обидчив и раним, друг говори неприятни неща, без да помисли как ще се приемат, трети – наобратно, всичко задържа в себе си…

Детето ми не живее в идеален свят с идеални родители. Уча се да бъда по-спокойна, но и детето ми трябва да се научи да ме приема с характера и темперамента – с целия спектър на емоциите ми. Струва ми се, че е полезно да знае: причината за лошото ми настроение не винаги е в него. А къде е? Нека да поговорим двамата за това.

Така че в момента си споделяме не само за неговите чувства, но и за моите. Абсолютно съм наясно, че не трябва да затормозявам детето с проблемите на възрастните. Но съм сигурна, че в момента 6-годишният ми син е способен да разбере, когато казвам: „Знаеш ли, днес денят ми беше много тъп. На работа дълго време спорихме за нищо, аз не успях да свърша каквото и да е, ужасно съм изморена и съм в лошо настроение. Не ме закачай сега, ще си поговорим по-късно.“ Той знае, че мога да се ядосам и накрещя по принцип, но след това обезателно ще се извиня. Знае, че мога да бъда изморена, раздразнена, разстроена, караща се – или, обратното, весела, шегуваща се, енергична и замислена.

Виждайки моите собствени рефлексии, той се учи да наблюдава себе си и собствените си емоции. Наскоро го взех от тренировка, нещастен и унил, засипах го със съчувствени въпроси и чух: „Мамо, в момента съм нещо като ядосан. Просто не говори с мен сега, става ли?
Така че детето ми расте като човек, който проявява емпатия. Една вечер той внимателно се вгледа в мен и каза на малката си сестра: „Катя, мама днес е много изморена. Хайде да поиграем двамата и да я оставим на мира.
Парадоксално, но факт: моето несъвършенство в крайна сметка е в полза и на двама ни – и на мен, и на детето. Учим се да прощаваме грешките си, да се извиняваме и да извиняваме, да проявяваме търпимост, да бъдем внимателни и нежни един с друг.

И като цяло това е толкова приятно: да си признаеш правото да си НЕидеалната майка, и да си, каквато си.
Реална, жива.

Текст: Надежда Фетисова/eva.ru

Коментари
Последни видеа