Без деца на 52: Колко ли мило би било да те наричат „татко”

Дали мъжете страдат без деца, както жените

Снимка: Guliver / iStock

Преди няколко години бях на гости на приятел, който има две дъщери – новородена и двегодишно момиченце. Замисляйки се за живота си като баща, ми каза, че чувства, че ги обича толкова много, че „би поел куршум заради тях”. Подсмърчах през цялото време, докато се прибирах. Само ако можех и аз да почувствам силно това същото. И ето ме сега тук, мъж, който би се радвал да има дете, чудещ се как позволих това да се случи.

Някои хора казват: „При мъжете е различно. Нямате биологичен часовник.” И това горе-долу слага край на разговора. Като 52-годишен мъж дали бих могъл да знам нещо за мъката на жените, които жадуват да имат дете? В крайна сметка биологичният часовник е факт за жени – теоретично аз бих могъл да имам дете и на 70.

Проблемът е, че това „при мъжете е различно” се превежда като „за мъжете е по-лесно” и това е една малка стъпка към „не можеш да разбереш какво ни е на нас”.

А оттук насетне разговорът за това какво е да нямаш дете се изолира основно от преживяването на жените: те скърбят за децата, които жадуват да имат, а мъжете – не. Може би е вярно – не твърдя, че съм заобиколен от мъже, които говорят за това. Струва ми се, че по-голямата част не говорят за това.

Не съм сигурен какво ми е позволено да чувствам и как това се различава от начина, по който всъщност се чувствам. Различно ли тъгуват мъжете от жените заради това, че нямат деца? Ако да, как по-точно? Има ли значение?

Ежедневни срещи ми напомнят как нямам. Дори тази сутрин, като се прибирах от магазина, видях съседката пред вратата на нашия блок. Сградата ни е ориентирана с гръб към улицата и има градина с жив плет. Тя стоеше там с двете си малки деца, момченце и момиченце, взирайки се с любопитство в перлените нишки на една паяжина, опъната между ниските клони на единия храст.

Казах „Добро утро” на майка им, след това и на тях. Клекнах, за да се присъединя към изумлението им и се съгласих с майка им, че вероятно мама-паяк си почива след тежка работа и не трябва да я безпокоим. Гледах личицата им, бузките им, светещи като розови венчелистчета, пълни с изумление от гледката. Прекрасно.

Да пазаруваш също не е лесно. Любезно стоя встрани, когато изтормозеното четиричленно семейство минава, опитвайки се да овладее количките, покупките и неизчерпаемата енергия на децата си да търчат насам-натам. Тогава се чувствам по-ниско в социалната стълбица.

Въпреки че обичам работата си и се радвам на добри приятелства, имам чувството, че не съм пълноценен член на обществото – неженен мъж без деца. Не мога да взема участие в данданията покрай училищата, сополивите носове и срещите за игра. Аз съм отвън и гледам вътре.

Как да се освободя от тези чувства? Лесно е само да се разсея с нещо. Струва ми се, че най-осезаемият слой от чувства са съжалението – протестирам пред себе си заради шансовете, които съм пропуснал, и тъгата за хората, които съм наранил. Няма как да не си припомням моменти от живота си, за които ми се ще да са се случили по различен начин. Ужасно болезнени са.

Онази вечер преди шест години, когато само за един час успях да наговоря всички грешни неща на правилната жена, точно защото беше правилната жена. Не мога да понеса да имам това, което най-много искам. Затова унищожих нещо, за което наистина копнеех.  

Страници

Коментари
Последни видеа