Личен опит: За пръв път излязохме без детето

Година и девет месеца почти денонощно съм била със сина си. И на рождения си ден сутринта чувам от мъжа ми заветното: „Приготвяй се, отиваме в един хотел в провинцията, говорих са нашите, ще гледат малкия.“ Разбира се, нищо не се случи точно така.

Всъщност, какво не достига на младата майка? Първите месеци – тишина и лично пространство: трудно е да се чувстваш човек, когато гърдата ти не ти принадлежи, а за петминутен душ едва се намира време. Но на втората година от живота на детето всичко се променя. Ръцете ти са свободни, но мислите ти са все така заети с малкото. Всичко те отегчава толкова много, че искаш да смениш декорациите вкъщи и да бъдеш не майка, а просто любима жена със свои интереси и впечатления.

Дори всекидневното ми правило „изяж едно шоколадче“ е недостатъчно. Затова веднага си представих романтичен ден в хотел и се вдъхнових. „Е, досега е заспивал няколко пъти, без да е сукал, - успокоявахме се един друг с мъжа ми, - а баба и дядо той просто обожава.“ А пък и свекърва ми все ми се сърдеше: „Защо не ни даваш детето? Нямаш ни доверие ли? Своите сме отгледали и с това ще се справим!“

Събирахме нещата на малкия, все едно отива на поход. Буркан със заешко печено с броколи, 2 вида сладки, 3 компота, плодово пюре, кашкавал и кефир, и бутилка (ако поиска гърда!) – така, това е в хладилната чанта. Играчки за любимия внук взимаме в изобилие, но едвам събираме любимата му количка и книжка. Плюс пакет памперси, 2 лигавника, 5 чифта гащи (да не решат изведнъж да го учат на гърне?!), 2 чифта дрехи за смяна, термобельо, гел за миене, крем за дупе, мокри кърпи, балсам за устни, панадол, акт за раждане и т.н. Всъщност, в сравнение с лятното ни пътуване чантата не е чак толкова голяма. Влезе в багажника, макар и трудно. Тръгнахме!

Към баба и дядо малкия действително побегна с усмивка до ушите. Ние им помахахме и тръгнахме да се насладим на първите си три часа свобода.

А след това внезапно ни налегна чувство на пустота. Да пиша съобщения беше нетактично, затова мълчаливо си тъгувах, представяйки си как ненакърмения ми син с пълен памперс гони кокошка в двора (Трябва ли след това да му дам противопаразитно? А на кокошката – успокоително?). Бонбоните „Рафаело“ не ми влизаха в гърлото даже в компанията на шампанско.
Тишината наруши мъжа ми:
- Представяш ли си, тича малкия и жално плаче: „Тате, тате!“
- А защо не „мамо“?
- Може и „мамо“ също, - съгласи се той.

За да разсеем тъгата, решихме да отидем на кино. Тъкмо идваше нашия ред на опашката, когато се позвъни: „Нищо не може да го разсее! – жалват се от телефона. – Не яде, плаче и плаче, никак не иска да заспива. А в банята съвсем се изплаши и изпадна в истерия. И на кого се е метнал такъв…“

След половин час бяхме там. Първо решихме да почакаме: може би изведнъж ще се успокои и без нас? В края на краищата не го оставят сам в стая. Но една прекрачили прага, протяжният плач от втория етаж се смени с „мама!“ и над стълбата се появи разрошена глава. А зад нея изморена баба: „Не, да го удържа категорично е невъзможно!“

По-рано си мислех, че малкия има нужда само от гърдата ми. Но в момента, в който ме доближи, се вкопчи до синьо в мен хлипайки. Не пускаше и баща си – той също трябваше да стои до него, малка крачка в страни предизвикваше силен плач.

Сутринта, будейки се прегърнати със сина ни, се наложи да признаем: опита ни да си починем и да го приучим към самостоятелност се провали с трясък. Беше тежко не само на него, но и на нас. Осъзнах и, че обществените представи за това кога детето трябва да спре да суче и да започне да спи в свое легло (а най-добре – в отделна стая) не са по никакъв начин близо до моя още толкова малък син.
Слушайте майчиното си сърце – то не лъже!

Текст: Наталия Черкасова/detstrana.ru, превод: Надя Горанова