Защо се радвам, че не знаех...

Лицето ѝ ме грабва. Тя не е на шест, а отново на две.

Тя е още бебе, а изразът на лицето ѝ е същият като този сега – в онзи предишен момент – но и двата се случват в сапунената вана. 

Майчинството наистина е адски трудно. Майчинската вина е реална. Трудността с „грижата за връзката със съпруга ми“ е реална. Шегите за нуждата от вино и кафе не са само наполовина шеги. И се радвам, че не знаех колко е трудно да имаш деца – сигурно нямаше да ги имам. 

Радвам се, че не знаех, че децата не заспиват по определени „графици“, така лесно, както някои статии и други родители ни убеждават. Радвам се, че не знаех, че търпението ми ще бъде поставено на изпитание, понякога отвъд всичко, което съм очаквала. Доволна съм, че не знаех, че предишното ми равнище на самосъзнание и всичко, което съм научила за любовта към себе си ще бъде поставено под въпрос от тази изключително реална майчинска вина. 

И тогава всичко се отмива със сапунената вода, която тя излива върху гърба си с чашка от нейния сервиз за чай; как изглежда коремът ми или колко (малко) мога да тренирам или колко рядко мога да вляза в банята сама или как ми се иска да можех да имам повече от онези сладки вечери навън със съпруга ми – всичко това си отива. Изчезва с гледката на нейното нежно личице близо до моето, докато я гледам как си играе с играчките за вана. 

Получавам внезапния порив да се върна назад във времето и да залюлея на ръце бебешкото телце на дъщеря ми, без да се тревожа за неща, които още не са се случили или никога няма да се случат. Но не мога. Затова се протягам и докосвам нейното шестгодишно с благодарност.

Искам да се върна и да напомня на новата майка, която бях да спи и да си почива и да не губи толкова време в чудене какво ще донесе утрешният ден. Но не мога. Затова се грижа за себе си толкова добре, колкото мога.

Искам да се върна и да целувам съпруга си повече. Искам да си кажа, в тези етапи на учене как да бъде едновременно съпруга и майка, че неговата любов все още е приоритет и да не загърбвам връзката ни само защото бебето ни има нужда от мен. Но не мога. Затова го целувам и прегръщам и се опитвам да балансирам любовта си към толкова много специални хора едновременно. 

Искам де се върна и да кажа на себе си като майка за първи път, че не е нужно да „си връща нещо обратно“. Но не мога, затова се усмихвам на начина, по който пъпът ми изглежда различно след като съм родила две деца. Позволявам си да приема, че съм красива и благословена с еволюцията на тялото ми. 

Искам да се върна и да кажа на себе си, когато станах майка за втори път, че е невъзможно да дам на новото бебе точно същото количество внимание, което получаваше първото, но че това не значи, че я обичам по-малко. Но не мога, затова прегръщам второто си дете и се стремя да ѝ давам любов по всякакъв начин, на който съм способна.

Искам да се върна и да спра това, което правя, когато дъщерите ми искат да си играем. Искам да се върна и да оставя чиниите да стоят в сапунена вода и да спирам да работя по-често, отколкото го правех, и да играя на кукли. Но не мога. Затова се опитвам да го правя сега, когато те искат. 

Искам да се върна и да си кажа, че съм направила всичко, както трябва. Че винаги съм правила, най-доброто, което мога, дори сега да бих ги направила по друг начин. Не не мога, затова си оставям пространство за всичко, което правя добре и за всичко, което може безплодно да ми се иска да правя по-добре. 

Искам да кажа на всички други майки, че те са обичани и че поне някои от най-важните хора в света за тях са свидетели на всичко, което те правят с любов и грижа. Искам да кажа на тези други жени да спрат и просто да се възхитят и да оценят този уникален свят, който са създали в домовете си. 

Не мога да се върна във времето и да направя така, че да съм запомнила всяка една детска усмивка и всяко събитие, но красотата на живота и на любовта и връзките е в това, че винаги има какво да очакваме с нетърпение – и винаги има на какво да се радваме днес. 

Гледам как шестгодишното ми дете с нетърпение отива на детска градина. Гледам как бебето ми бавно се превръща в малко момиченце. Гледам както колко много ни чака, така и колко вече имаме тук до себе си. 

Кафето ми обикновено е студено, защото трябва да се хваща училищен автобус или да се сменя памперс и къщата ми винаги разхвърляна, но тези радости около нас са в изобилие. Да имаш деца е трудно. Наистина съм доволна, че не знаех колко ще е трудно и съм още по-доволна, че не мога да се върна и да направя всичко наново, защото начинът, по който са направени ни е довел там, където сме. 

Тук и сега е нещо толкова свещено, колкото да държиш новородено и всяко друго важно събитие, което е украсило живота ми. Този ден с хладко кафе, с момиченцата, които се борят, с мен и мъжа ми, които се опитваме да се целунем, а малкото идва да се вре в краката ни – това са обикновените неща, към които ще погледна назад един ден с толкова нежност, с колкото днес гледам на годините, които са вече изтекли. 

А майчинството е трудно – адски трудно. Но този период от живота ми ме е формирал повече от всеки друг. Научих повече какво е любовта, какво са жертвите, и съм получила повече любов и чудеса отколкото изобщо някога съм си представяла, преди да имам деца. 

Не мога да се върна назад във времето. Не мога да изживея живота отново и да поправя определени неща – и не искам. Защото сега мога да погледна в очите на шестгодишното дете, които ми казва „мамо“ и ме обича и мога да обичам нея и по-малката ѝ сестричка с всяка капчица от душата си и мога да почувствам как тази благодарност изпълва гърдите ми.  

Дженифър Уайт / A Plus

Източник: Обекти.бг