Как казахме на голямата ни дъщеря, че ще си има сестричка

– Мамо, как бебето влиза в корема на майката? – попита един ден 7-годишната ми дъщеря.

А сега де? Дойде ли вече този момент? Толкова скоро… Не могат ли да изчакат още малко неудобните въпроси…

Така си мислех, докато ровех из шкафовете на съзнанието си, за да избера най-подходящите думи. Спомних си как като малка бях убедена, че се забременява от целувка. По филмите все се целуваха и накрая главната героиня се оказваше бременна. Освен това често виждах майка ми и баща ми да се целуват и после се появи брат ми.

Колко точно трябва да се целуваш, за да се стигне до забременяване? Ами ако жената не иска да забремене, тогава какво - не трябва да се целува изобщо ли, или може съвсем малко? Но как точно се определя границата? Много мъгляв беше този казус и дълго ме измъчваше, докато един ден момичето, с което седяхме на един чин, постави въпроса ребром.

– Ти знаеш ли как се забременява? – попита ме тя в едно междучасие.

– Много ясно! – отговорих със самочувствие. – Целуваш се много с някого и после забременяваш.

– Това са пълни глупости – изкиска се тя. – Забременява се, като мъжът сложи онова нещо в нещото на жената.

Да кажа, че бях шокирана, ще е твърде слабо. Бях сразена и сломена, тотално смазана и абсолютно поразена, обезумяла и оглупяла, погнусена и отвратена. Някакво черво да влиза в мен. Със сигурност не можеше да ми се случи! Като се поразсеях от първоначалния удар, изпитах огромно облекчение. Каква неочаквана развръзка. В крайна сметка, новината не бе чак толкова лоша – слава богу, не се забременяваше от целувка. Можех да се целувам на воля.

По онова време бях на 12. В своя защита ще кажа, че действието се развива през 1989 г.

През социализма бебетата ги носеха щъркелите

И макар родителите ми да бяха изключително напредничави, темата за секса не подлежеше на дискусия. Не беше прието деца и родители да ГО обсъждат. Майка ми почина точно, преди да вляза в пубертета, та нямаше на кого да задавам неудобни въпроси и си останах стандартно смотана за ония години. Научих всичко от приятелите си и няколкото книжки, които се подмятаха в училищната библиотека, но най-вече от практиката.

Сега, от позицията на родител, не ми се иска дъщерите ми да научават от собстевен опит как стават нещата. С удоволствие ще им предоставя опита си и като му дойде времето, първа ще им купя презервативи и ще им обясня как и защо се ползват. Дано само не пропусна момента.

От ония години насам времената много са се променили. Децата съзряват по-рано, родителите са по-склонни да говорят за секс. Но, така или иначе, темата остава неудобна.

Не съм от родителите, които си измислят разни истории, за да маскират истината. Винаги казвам нещата, каквито са. Или почти винаги. Имам едно-две прегрешения. Но да се върна на въпроса от началото на текста.

– Ами-и-и, бебето не влиза в корема на майката като бебе. То влиза под формата на семенце, което расте 9 месеца и когато е готово, излиза като бебе.

На първо време този отговор беше достатъчен. Но скоро последва естественият въпрос:

– А как влиза там това семенце?

За щастие, по това време вече бях бременна с втората ми дъщеря и беше време да го обявим. Дълго време умувахме как точно да съобщим на голямото дете, докато един ден със съпруга ми попаднахме на филмчето The Miracle of life – изключително карсива 3D анимация, която в рамките на няколко минути онагледява момента от оплождането на яйцеклетката до раждането на бебето.

Можете да го откриете на този линк (има по-дълги и по-кратки версии).

След края на филмчето дъщеря ми попита:

– Мамо, такава ли е музиката в корема на майката?

Туше. Очаквах всякакви възможни въпроси, не и този. Пояснявам: филмът бе съпроводен от невероятно въздействаща музика. А въпросът ѝ ми показа, че децата приемат буквално видяното и чутото.

Снимка: Guliver / iStock

Въпросното филмче и фактът, че очаквахме бебе, много ни помогна – и на нея, и на нас да преодолеем бариерата и в бъдеще да говорим по-свободно по темата.

Тя никога не е изпитвала неудобство да задава въпроси за „сексуването“, както го наричаше до скоро. Тук ще направя уточнение. Преди време с дъщеря ми проведохме следния разговор:

Дъщеря ми: Мамо, къде му е глаголът на секса?

Аз: Как така?

Дъщеря ми: Ами така - не може нещо, което се прави, да е съществително. Трябва да е глагол.

Аз: Ами, сексът си няма глагол. Само съществително е. Казва се ПРАВЯ СЕКС.

Дъщеря ми: Не е достатъчно, трябва да има глагол. Сексувам. Глаголът е сексувам.

Бебето беше на няколко месеца, когато голямата ни дъщеря най-неочаквано зададе въпроса:

– А вие кога за последен път сексувахте?

Баща ѝ се смути и отговори:

– Когато правихме сестра ти.

Аз го сдъвках:

– Стига си говорил глупости на детето, ще го изтъсри някъде и хората ще ни ожалят!

Обърнах се към нея и казах:

– Скъпа, с баща ти правихме секс преди три дни.

– А човек може ли да сексува с повече от един човек? – беше следващият ѝ въпрос.

Безброй подобни разговори сме водили. Често въпросите ѝ се повтарят.

До ден днешен не може да приеме, че ще ѝ пораснат гърдите. „И все пак не мога да разбера защо жените трябва да имат гърди? Не може ли мъжете да имат? Нали ние раждаме децата. Нека поне те да ги хранят.“

Мисля, че когато децата задават директни въпроси за секса и изобщо, трябва да получават директни отговори. На възрастта на дъщеря ми никога не ми е хрумвало да питам нашите по темата. Нямам спомен някога да съм разговаряла с родителите си за секс. Явно съм изпитвала неудобство.

Доволна съм, че дъщеря ми не се притеснява да пита. За мен това означава, че се чувства спокойна и уверена в наше присъствие, че ни приема като авторитети и източници на информация, каквито би трябвало да бъдем; като родители, от които ще получи отговор и подкрепа.

В крайна сметка, сексът е също така естествен както храненето и ходенето до тоалетна и не виждам защо да можем да говорим за другите си естествени нужди, но не и за секса. Мисля, че откровените разговори с родителите в тази посока са част от превенцията и успешното сексуално възпитание, част от познанието за себе си, които дават добра основа за по-натаъшно изграждане на пълноценни връзки.

Не се страхувайте да бъдете откровени. Децата могат да го понесат. И го понасят по-добре от нас самите.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Тя е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“. И създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“, майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.