Благодарен съм за всяка капка дъжд, която се стича по лицето ми

Озлоблението и неспособността да простим ограбват способността ни да се наслаждаваме на живота и да го ценим, защото продължаваме да сме в плен на минало, пълно с гняв и огорчение.

Прошката ни помага да се откъснем от това минало и да оценим настоящето, включително капките дъжд, стичащи се по лицето ни.

Способни ли сме да отвръщаме с радост дори при най-ужасяващите обстоятелства? Можем ли да простим и най-голямата несправедливост и да продължим да се наслаждаваме на живота?

Вижте една силна история, която ни разказва за това. И от която можем само да се поучим...

Антъни Рей Хинтън прекарва в затвора 30 години със смъртна присъда за престъпление, което не е извършил. По време на убийствата, за които е осъден, той бил на работа в затворена фабрика в щата Алабама, но когато го арестуват, полицаите му казват, че ще влезе в затвора, защото е чернокож. Той прекарва 30 години

В килия метър и петдесет на два метра, при строга изолация, като му е позволено да излиза навън само един час дневно

Когато след скалъпен процес Антъни е осъден на смърт, той се чувства гневен и съсипан заради начина, по който американската правосъдна система унищожава живота му.

„Когато никой не вярва на нито една твоя дума, в крайна сметка ти спираш изобщо да говориш. Сутрин не казвах „Добро утро!“. Не казвах „Лека нощ!“. Не казвах „Как си?“. На никого. Ако пазачите искаха някаква информация от мен, пишех отговора си на лист хартия. Бях гневен!", разказва той. "Но на четвъртата година, един ден чух човек от съседната килия да плаче. Тогава изведнъж усетих, че любовта и състраданието, на които ме беше възпитала майка ми, се събудиха в мен. Попитах го какво се е случило. Той отговори, че току-що е научил, че майка му е починала. Казах му: „Погледни го по друг начин. Сега има някой на небето, който ще те защити пред Бог.“ После му разказах един виц и той се разсмя. Внезапно гласът ми и чувството ми за хумор се завърнаха. В продължение на 26 години след тази нощ се опитвах да се фокусирам върху проблемите на другите и когато настъпеше краят на поредния ден, в който правех това, осъзнавах, че не бях мислил за своите проблеми.“

Така Хинтън успява да изпълни с любов и състрадание едно от най-безрадостните кътчета на планетата

Докато е в крилото на смъртниците, става свидетел как 54 души излизат от килиите си и се запътват към камерата за екзекуции. Пет минути преди изпълнение на екзекуцията той карал останалите затворници да блъскат по решетките на килиите си. „В крилото на смъртниците срещнах хора, които очевидно не са имали безусловна любов, каквато аз бях получил от майка си. Не знаех дали изобщо имат близки хора навън, дали имат приятели в затвора. Но ние станахме едно семейство и затова, когато те вървяха към смъртта си, ние блъскахме по решетките – за да им кажем: „Ние сме с теб и ще те обичаме до самия край."

Продължава на Обекти Бг