Морето с мъжете ми

От безнадеждно влюбения добър приятел до бащата на детето ми, който предпочита телефона за компания

Снимка: Shutterstock

Изборът на компания предопределя качеството на почивката ни. Ненавиждах частта от ергенските си лета, в които иначе супер сплотеното ни ядро от приятелки се пропукваше заради едната. Тя държеше да е на плаж от 9 до 19 (почти като работно време за мързелуване), гримираше се по два часа, за да бъде красива върху хавлията си, и в поне две вечери воюваше, за да ни заведе на бар след вечеря. През останалата част от годината същото момиче бе офис аситент, преводач и редактор на техническа литература и социалния му живот приключваше с „да излезем за по бира в събота вечер“. Разбирах го и за това му позволявах да зачеркне опцията да си легна в 22 ч с книжка и чаша вино и да ме изведе в джунглата от пияни и крайно разгонени туристи. Като журналист не спирах да общувам с хора и точно тези две седмици през август, следобеда на годината, се стараех да избягам от тях на всяка цена.

Казаното до тук е блед пример за компромисите, които човек прави, избирайки компания за почивката си. На прага на 40, с едно дете и развод зад гърба си вече съм убедена, че не искам публика за най-хубавото си време в годината. Отказвам да бъда скачен съд с претенциите, очакванията, хъркането и лошите навици на всеки, различен от дъщеря ми. Държа на лукса да пътувам към себе си, а не до съседен плаж, където ни чакат пет изнервени двойки, чиято степен на пиянство и проблеми познаваш до болка.

Вече трето лято  се радвам на привилегията да нямам опашка от семейство, приятели или гадже. И именно усещането за блаженство ме накара да направя картък разбор на летата си с мъжете, пресекли пътя ми през годините.

- Самотният колега, 2001 – Беше първото лято на финансовата ми независимост, работех в офис на стабилна позиция и за пръв път от тийнейджърските си години щях да видя морето. На собствени разноски. И с колега, който бе „готов да помогне“ и „да ми пази гърба“ от първия ден. Беше двадесетина години по-голям от мен, разведен, с дете, отглеждано в Канада. Днес вече не се учудвам от невероятния времеви скок, който правят повечето мъже след развод – изхвърлени от семейната матрица, емоционално и битово те се връщат в студентското общежитие, а някои директно в първи клас. Явно жената е била единствения стимул, за да поддържат елементарно самоуважение, стандарт и чистота в банята. Желанието му за флирт угасна след първото гости, в което разбра, че още страдам по тийнейджърската си любов. Въпреки това беше пич и не се отказа от пътуването ни. Хванахме нощен влак за Варна, мобилните телефони още бяха лукс. На спирката в Плевен се качи приятел, който спа в скута ми до морето. Колегата се усмихваше с разбиране. Взехме си стая с две самостоятелни легла при възможно най-киселата бабка в кв. „Чайка“. Чичо ми живееше в града, малкия ми брат му беше на гости, но с типичния му безхаберен маниер ми го прехвърли за отглеждане. Излизаше с нас на вечеря, на плаж, спеше следобедите в малката стая на киселата бабка. Колегата се сети, че сина му се прибира по-рано в България и трябва да си ходи.

- Добрият зевзек, 2003, 2004, 2005 – Единственото момче, с което останах приятел и след раздялата ни и за което наистина ми пука. Близка съм и със семейството му. Летата ни бяха прекрасни. Той ме обожаваше с всичките ми странности и като скенер виждаше черти от характера ми, които все още не бях проявила. Но го респектираха и го караха да вижда бъдеще с мен. Перфектна комуникация на всички нива – разговорите ни бяха толкова вълнуващи, колкото и секса. Първото момче, подарило ми пръстен. Толкова го харесвах, че го носех на плажа и ходех като болна в деня, в който го загубих в пясъците. Третото ни море заедно беше мъчителен епилог на връзката.Бях сглупила да изневеря, той прости, събрахме се, но пукнатината, позволила да се намърда трети човек помежду ни, беше станала цяла пропаст.

- Другарят от Беларус, 2006 – Едно супер влюбено момче, което не можеше да отговори на въпроса защо ме обича за деветте месеца, в които бяхме заедно. Речниковият му запас на български наистина беше беден, не само защото е от Беларус и рестартираше живота си тук като студент, но и защото още нямаше рефлекса да общува с жените. Не и с такива като мен. Казваше, че съм първата му любов. Избрах да му повярвам. Платих морето му, за да бъдем заедно и без да предполагам, че когато ми ги връща на първа заплата вече ще сме разделени. Живяхме заедно десет дни, в които си дадох сметка, че в тази връзка ще ми се наложи да бъда повече майка, ако искам да оцелее. Трябваше ми партньор, а не любовник, за който най-големия жест на обвързване бе да направи място за шампоаните ми в банята на сестра си. Изкарахме си страхотно в Приморско. Като за последно.

- Влюбеният най-добър приятел – 2007, 2008 – Познава ме от 17 годишна, от един град сме и дойдохме по едно и също време в София, за да градим бъдещето си от нулата. Делили сме легло в кухненски бокс, адаптиран за спалня в най-призрачната квартира в „Зона Б 5“. Той е от типа човек, който ще дойде да те прибере, ако в три посред нощ закъсаш в непознат град без пукнат лев и с минимум импулси във фонокартата (в края на 90-те мобилните  телефони ставаха повече за чупене на орехи и въпреки това все още бяха привилегия за малцина). Минали сме през доста турбуленции заедно, като в първата година на запознанството ни даже опитахме да бъдем двойка. Скуката бе основен двигател на този супер несполучлив експеримент и за щастие той приключи бързо. Но моят най-добър приятел остана безнадеждно влюбен в мен в следващите десетина години. Първото море, на което отидохме заедно, ме шокира. Не очаквах, че ще почувствам един от най-близките си хора като куфар на плажа. Лекотата в общуването остана, но на третия ден ми идеше да подпаля джапанки към София. На връщане имах чувството, че ще скоча от автобуса в движение. На следващата година се застраховах за общо море с по-малък срок – 5 дни. Тъкмо бях срещнала човекът, който щеше да стане баща на детето ми, но още не знаех това. Петте дни бяха спасени от друг приятел, който се отби при нас с кола и попътувахме за разнообразие. Прибирайки се в София заживях за пръв път с мъж и моят най-добър приятел затвори врата към мен завинаги.

- Бащата на детето ми 2009-2016 – Не ме разбирайте погрешно, имахме и добри моменти за хора, които разбраха, че ще стават родители на третия месец от връзката и напасваха характерите си в движение, отглеждайки дете. В първите си три години като родител се бях отдалечила на светлинни години от себе си, и физически и емоционално. Той спря да го забелязва. Схемата за добре прекарано лято бе тази, в която детето е щастливо и не се налага да фалираме. Нашето щастие вече го преследвахме индивидуално – аз си устройвах бягства на плажа за четене през деня, а той заздравяваше връзката си с телефона, докато детето ни играеше с приятели в къмпинга. Имах и сривове от натрупалото се отчуждение, които той лекуваше като ме заведе в Созопол в любимата ми кръчма, като ме носи на ръце два дни, налива виното, което обичам, и ми купува книги. Всичко това приключи през 2016-та, когато с детето ми си направихме слънчево селфи на скала в Лозенец. Детето отсече с насмешка „Приличаш на момче!“, а аз избухнах в смях. После ми се доплака. Действително не приличах на себе си. Това бе точката на пречупване, след която вече знаех, че следващото лято няма да сме заедно.

Теодора Илиева

Коментари
Последни видеа