Умолявам ви, не купувайте играчки на децата ми

След всеки празник или рожден ден на някое от децата ми аз не само страдам от махмурлук, но се опитвам и да устоя на желанието да взема чувал за боклук, да го напълня с играчки и да го изхвърля, за да освободя място за новите играчки. Това е опасна комбинация, която ме прави едновременно раздразнителна и изтощена.

Но прекаляването с подаръци се случва и след като определен роднина или приятел в обикновен съботен ден дойде на гости. Всички имаме тези прекрасни хора в живота си, които обожават да носят подаръци на децата, просто така.

Докато се опитвам да държа дома си чист и подреден, защото така дните ми минават гладко и ми е лесно да намирам неща като чорапи и здрав разум, съм възпрепятствана от всички вас, пристрастени към подаряването на подаръци, и не мога да продължа.

Бонбоните, пластмасовите играчки, светещите пръчки и подобни са във всяко кътче на дома ми, включително във фризера. Това е проблем, защото сладоледът ми е с приоритет пред някакъв случаен научен експеримент, който, за да има резултат, трябва да бъде замразен – извинете ме, деца, ама няма да стане. Има моменти, когато се прибират вкъщи от парти за рождения ден на приятел с толкова много играчки, че човек би си помислил, че това е техният специален ден.

Знам, че е хубаво да получаваш подаръци. Знам и, че това носи на подаряващия удоволствие. Знам, че това прави децата невероятно щастливи, но за кратко.

Гледам как щастието на децата ми се превръща в: „Това ми е скучно. Какво е следващото? Дай ми нещо друго.“ И съм го виждала достатъчно пъти, за да знам, че не са им необходими много неща, за да бъдат щастливи.

Непрекъснато да посрещаш децата с „виж какво ти нося“ ги кара да мислят, че трябва да получат подарък, само защото стоят пред теб. Те получават все повече и повече неща без никаква причина и се разглезват до смърт, когато дойде време за празник или рожден ден. А това кара магията да изчезне.

Разбирам, че колкото повече неща децата ми получават, толкова повече девалвира идеята за подаръка и всеки път, когато те видят определени хора, просто се чудят какво ли им носят (обикновено малко пари, бонбони, торба с балони и музикална играчка за капак). Дори могат да започнат да мислят, че ти не ставаш, защото не си сложил играчка в техните лепкави малки ръчички, когато си дошъл на гости.
Запомнете това. Подарък е, че се интересуваш достатъчно, за да дойдеш, да ти е интересно и да прекараш време с децата. Наистина.

Знам, че може би звуча като неблагодарен задник, но трябва да ви кажа нещо в прав текст: Моля ви, престанете да подарявате прекалено много играчки на децата ми.

Те не са им необходими. Те знаят, че вие ги обичате. Аз знам, че вие ги обичате. Аз ви обичам, защото вие ги обичате и съм благодарна, че те ви имат в живота си, но има толкова много други начини да им покажете любов, които не включват минаването през магазина за играчки, преди да дойдете на гости.

Моля ви, елате им на гости. Изведете ги в парка. Моля ви, кажете им, че ги обичате, но моля, о, Господи, моля ви, престанете да им давате неща, просто защото ги виждате. Умолявам ви. Ако наистина искате да похарчите пари за тях, вземете си карта за фитнес и после си купете кафе, за да бъдете тип-топ, когато малките искат да ги люлеете безкрайно или да се търкаляте с тях по хълма.
Може да инвестирате и в нещо като гинко билоба, за да е паметта ви в отлична форма, когато започнат да ви задават зилион въпроса от рода на „Какво ще стане, ако всичката вода се изсмуче от Земята?“ или „Какво ще направиш, ако трябва да акаш, кихаш, кашляш, оригваш и пръцкаш, докато си на опашката в супермаркета?“ Защото те ще ви ги зададат. Отчасти, защото устата им няма да е пълна с бонбони и няма да имат нова джаджа, която да ги държи заети, но също и защото това е техният начин да се свързват с хората, които обичат. И ще запомнят това повече, отколкото плюшена играчка или пликче бонбони.

Но ако изпитвате неописуема нужда да купите нещо на някого, мама винаги може да употреби едно лате плюс час в стаята си с книга в ръка следващия път, когато наминавате. Само казвам.

Katie Bingham-Smith