Пътувам сама, въпреки че съм омъжена

Със съпруга ми бяхме заедно цели 11 години, преди да сключим брак. Но едва, след като изрекохме обетите си, светът изрази своето недоволство към факта, че имам навика да пътувам сама.

11 години не са кой знае колко време за поддържането на статута „гадже“ за хора, обикнали се още от гимназията. За този период обаче човек може да опознае другия наистина добре. Започнахме да излизаме на 1 април 2005 г. През юли същата година реших да посетя вила Дел Тоторал в Аржентина - чичо ми живееше там.

Именно в рамките на това приключение осъзнах колко зависима съм от другите – за забавление, за стабилност и дори - за храна. Бях на 15, но знаех, че реалността ми е такава, каквато аз самата си я направя – едно прозрение, което често спохожда хората, пътуващи сами. Осъзнах, че пътуването и предизвикателствата, които то носи, могат да повлияят на моето самосъзнание по позитивен начин. За мен не съществуваше и капчица съмнение, че трябва да продължа с това пътешествие, продължило един месец, вместо да приоритизирам младата си връзка.

Да, бяхме тийнейджъри. През тези години не е необичайно приятели и любовници да изчезват за няколко седмици, пътувайки със своите семейства. Аз обаче разбрах, че пътешествията ще играят огромна роля в моя живот. Тази идея бе циментирана допълнително през следващото лято, когато отново заминах – този път за Еквадор и островите Галапагос.

Желанието ми да изследвам света самичка

То продължи в тази траектория – винаги с подкрепата на моя партньор, на приятелите и семейството ми. Това отношение обаче се промени в мига, в който надянах годежния си пръстен и сключихме брак.

Не от страна на партньора ми. Напротив - той продължи да ме стимулира да пътувам сама (навик, който бях изгубила през последните две години). Новото отношение дойде от хората около мен и от света като цяло.

Непосредствено след сватбата започнах да планирам двумесечно пътешествие до Централна Америка. Исках да натрупам снимки и истории за моето списание The Naturalist. Нямах търпение да тръгна отново на път, да тествам устойчивостта си, преследвайки дългогодишната си мечта. 

Никога не съм гледала на това като на обида към брака, който бях сключила наскоро пред моите приятели и близки. Пред връзката, която съществуваше много преди правителството да я разпознае като такава.

Другите обаче не бяха толкова сигурни в това.

„Той ти позволява да пътуваш сама толкова дълго?“, питаха те, намеквайки, че съпругът ми някак си е отговорен за моите действия. „Не мислиш ли, че може да те напусне, докато те няма?“ Бях предупредена. Но нека бъдем откровени – ако той иска да ме напусне, просто защото отсъствам за няколко седмици, то най-вероятно той не е човекът, с когото искам да остарея. „Не се ли омъжихте наскоро?“, питаха мнозина, намеквайки, че това, че вече съм съпруга, означава, че съм вързана за своя мъж.

Как ли щяха да стоят нещата, ако ролите бяха разменени?

Чудя се. Дали хората щяха да задават същите въпроси на съпруга ми? Предполагам, че не. Дългите бизнес пътешествия са нормални за мъжете – от странстващите викинги до съвременните мениджъри. Хората просто все още не са свикнали жените да изпълняват същите роли. Предполагам, че това влиза в разрез с представите им как би трябвало да се държи една съпруга.

Ще ви излъжа, ако ви кажа, че тези коментари не са ме засегнали. Когато хора, които уважавах, започнаха да ми задават подобни въпроси, дори аз поставих под въпрос валидността на моите пътешествия и на приоритетите си като цяло. Сега, когато съм съпруга, може би наистина е важно за моя брак да си стоя вкъщи… Но какво точно се очаква да правя? Аз съм журналист на свободна практика, опитвам се да стартирам бизнес и, също така, искам да пътувам сама. Дали връзката ми ще стане по-здрава, ако бъда вързана на едно място?

Отговорът, естествено е, категорично „не“.

Пиша всичко това едно малко кафе, наречено „Ева“ в Сан Игнасио, Белиз.

Не защото съм изоставила съпруга си, а защото преследвам онова, което е важно за мен.

Ще бъда онази версия на себе си, която ме прави по-добър човек и по-добър партньор.

И защото обичам да пътувам сама. Харесва ми начинът, по който това ме кара да разчитам на себе си, да бъда креативна в решаването на изненадващи проблеми, да се сприятелявам с нови хора, за да избегна самотата на самотния пътешественик. Идеята за домакиня от 50-те години на миналия век не ми допада. Отказвам да се подчиня на този стереотип.

Пък и това, че си сам, омъжен или нещо по средата, не трябва да ти пречи да преследваш онова, което те прави щастлив. Ето защо ще продължа да пътувам сама, ще се обаждам вкъщи, когато мога, и ще се чувствам сигурна, знаейки, че моят брак и изборът ми принадлежат само и единствено на мен самата. И никой не може да ми ги отнеме.

Автор: Али Вундерман