Да покориш кварталния Еверест, а подлезът да е като Голгота...

Да излезеш с бебето в количка през зимата, в който и да е голям град у нас, е подвиг, сравним с изкачването на най-висока планина, с преплуването на океан. Особено, ако отиваш чак до детската консултация, защото тя е в друг квартал (а се намира именно в другия квартал, защото са ти казали, че лекарката там е много добра, и си направила и невъзможното, за да запишеш бебето при нея.

И до него няма пряк транспорт, пък и да имаше, не искаш да качваш детето в автобус заради грипа и защото нали, все пак, е хубаво да подиша чист въздух...)

Разходката с детска количка в града е тренировка до преодоляване на себе си и на невъзможното, взети заедно. По прокопаване на тунел през Алпите, по изкачване на Голгота... Всеки ден. Но това не се възприема като героично от никого.

Да проправяш пъртина в снега с четирите или, хайде, с осемте миниатюрни колелца, не е дори като да изчистиш Авгиевите обори – Херкулес се е погрижил.

Но е като да преминеш през тях, внимавайки да не настъпиш с въпросните колелца или пък с ботушите си найлоново пликче, изхвърлено от минувача пред теб – защото се пързаля много, ако се оплете в колелото на количката, или пък кучешко л...о – малко притежатели на кучета ги събират, а бездомните любимци са много.

Не, нямам инструкции по оцеляване в градска среда и се съмнявам, че съществуват, макар че писателката Соня Тодорова даде някои ценни указания в своя „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“.

И нямаш право на грешка - една стъпка накриво и количката, и бебето, и ти отивате на кино - пък дали ще си изкълчиш крака или ще успееш да се качиш на трамвай, ако, не дай си боже, ти се налага да отидеш по-далеч, си е лично твоя работа, в смисъл - къде си тръгнала в тоя сняг.

Къде се дянаха всички труженици на тротоарната чистота?

Не са се вясвали, откакто изметоха есенните листа.

И как пък никой не се сети да изобрети детска количка с ходова част като на танк, като на хамър?!

Нагазваме в сложна тематика, защото много от автомобилите не се подчиняват на водачите си в снега и затъват, а представете си какво е да лавираш на собствени мускули. Или по-добре не си го представяйте – всеки ден можете да видите жени с изражения на мъченици да пробват да налучкат рампата на подлеза.

Но, както по закона на Мърфи филията всеки път пада на пода откъм намазаната с масло страна, така и повечето бебешки колички не са създадени за нашите рампи в подлеза – или са по-тесни, или по-широки, или пък се кривят и заклещват в улеите.

Като гледам тв репортажи, в които здрави, прави мъже се вайкат, че не могат да запалят, стартират, спират, реагират, въобще - да шофират заради невъзможното сцепление, завиване и паркиране, ми иде да счупя телевизора, количката...

С глава в стената – така се чувстват хиляди майки, пуснати на пързалката – където не е хлъзгаво, е киша, или има пряспа, или локва, или счупена плочка, под която има локва.

Ако пък се натъкнат на почистен тротоар, все ще се намери някой да е паркирал точно върху почистеното, и се налага те да издигнат някак си количката с все детенцето над изринатата купчина. Любимо ми е също и да не мога да пресека, защото, когато със сетни сили се опитвам да избутам детето до финала на зимното ни приключение, на пътечката за пресичане има паркирал автомобил.

Той, по правило, е голям, а около него има локви, така че...

Снимка: Guliver / iStock

А сега си представете всичко по две - защото все още не намират и такива жени, родили две деца, с които биха искали да поизлязат малко, защото, нали се сещате: разходка, въздух, снежни топки, бяла красота... Някъде дават и такива филми.

Марина Атанасова