Грешките, които зрялата жена не допуска в любовта

Почти на 42 г. съм и от време на време обичам да казвам, че не вярвам в любовта, романтиката или щастието, което продължава вечно. Когато става дума за мъже, обичам да съм директна. Казвам им без задръжки какво ми харесва и какво не ми харесва. Ако се налага, не се притеснявам и да ги пратя по дяволите.

Понякога спирам и се вглеждам в себе си – може би сърцето ми се е превърнало в късче камък или душата ми е мъртва? Преди бях способна да чакам ден и нощ за едно-единствено съобщение от някой мъж; да прекося света, ако той ме повика; купувах безбожно скъпи подаръци без повод – само за да го направя щастлив. Някога му готвех любимите ястия и сутрин, и вечер. Изтощавах приятелите си с безкрайни разкази за любовния си живот. Едно и също се случваше с няколко различни мъже. Някои от тях обичах, с някои от тях живеех. Някои бяха просто увлечения, по други бях оглупяла от любов, но те не проявяваха никакъв интерес към мен.

Всеки път бях готова да дам всичко от себе си в името на любовта. Но вече не е така. Дали това означава, че вече не мога да обичам?

Когато сме млади, тръгваме на дълго и болезнено търсене на самите нас. Когато сме на 18-25 г. ние се възприемаме като все още необработена глина.

Откъде можеш да знаеш какво харесваш, какви са границите ти и кой си всъщност, ако нямаш богат и разнообразен опит? Затова, когато сме млади, се впускаме в различни експерименти – с външния ни вид, с професията ни, със сексуалния и любовния ни живот. След 25-годишна възраст и различни преживявания имаме това, от което се нуждаем – образование, професионален опит, душевни белези от предишни връзки. Вече не сме склонни към всякакви експерименти и имаме по-добра представа какви са целите ни. Много хора започват да се женят, да имат деца или да градят сериозни връзки. Вече разбираме живота по-добре, но все още знаем толкова малко за себе си. Бъркаме личните си желания с обществените норми. Подменяме представата за любовта със саможертвата. Мислим си, че мъжете ще ни изоставят, ако не задоволяваме всеки техен каприз.

За мен зрелостта настъпва, когато наистина опознаеш себе си. След „слепотата“ на младостта и саможертвите започваме наистина да живеем за самите нас.

Това не означава, че нямаме нужда от никого. Означава ли, че сме станали успели, егоцентрични, самодостатъчни и самотни? Не. И сега искаме любов, топлина и силни връзки, както и когато сме били на 20 г. Но когато узреем, осъзнаваме, че в една връзка всички тези неща трябва да са взаимни. Много често партньорите ни са тези, които получават всичко или си тръгват твърде скоро. Както казва Омар Хаям: „Нямам нужда от онзи, който няма нужда от мен.“

Затова съм решила повече да не правя някои неща...

1. Няма да чакам за обаждания или съобщения от мъже

Или ще им пиша сама, или директно изтривам номерата на онези, които не могат да намерят време да ми пратят един кратък отговор в духа на „Съжалявам, днес съм много зает. Ще ти се обадя, когато мога“.

2. Не искам да ходя на срещи, чието време и място не ми е удобно

Ако един мъж не се интересува от желанията и комфорта на една жена, значи той като цяло не се интересува от нея. А аз нямам нужда от такъв мъж.

3. Няма да му простя за това, че не е купил подарък за рождения ми ден или за годишнината ни

Харесвам мъже, на които им харесва да харчат пари за жената, която обичат, аз също съм такава. Хората, които са стиснати за пари, са стиснати и в много други отношения. А да забравиш дата, която е важна за любимия ти човек, означава, че не ти пука особено.

В нашата природа е да искаме да глезим любимите си хора, за да ги правим щастливи. Това, което е важно за тях, трябва да стане важно и за нас. Ако не ти пука, забравил си или не желаеш да положиш никакви усилия, можеш да забравиш за телефония ми номер.

4. Няма да премълчавам онова, което не харесвам

Нямам намерение да влудявам мъжа си с безкрайни оплаквания. Но не можем да очакваме партньора ни да забелязва или оценява всяко нещо, свързано с нас.

Затова ако не обичам да карам бързо, защото ме плаши, няма да примирам от радост, когато мъжът до мен се опитва да ме впечатли със способността да кара с 180 км/ч. Няма да му намеквам мило, че не ми е приятно. Просто ще му кажа директно „Може ли да намалиш, моля. Страх ме е“.

Продължението четете в Обекти.бг