Мириам Сежер: Ние сме личности още в утробата

"Като детски психиатър и психоаналитик, повече от двайсет години работя в родилните домове с родители и пеленачета. Да си психоаналитик в родилен дом означава заедно с майките и бащите да слушаш бебетата и да ги приемаш – при това още от живота им в утробата – като словесни същества, вписани в определена история.

Всекидневно да констатираш, че психичният живот не започва с раждането и че понякога има действия и събития, които още по време на вътреутробния живот бележат и дават отражение върху започналата да се изгражда още тогава житейска история."

Това са думи на Мириам Сежер от книгата ѝ „Ако бебетата можеха да говорят“ и в нея тя разкрива много непознати истини за родителството и значението на ранното детско развитие.

Преди време авторката гостува на 5-ото издание на форума „Дни на Ф. Долто в България“, организиран от zeleniatdvor.org. (Франсоаз Долто е френски психоаналитик и пионер в детската анализа, 1908 – 1988 г.)

Сежер, освен изтъкнат психоаналитик с международна известност, е и майка на двама сина, има внучка и внук. Преди премиерата на нейната книга в София, тя бе любезна да даде интервю за noviteroditeli.bg.

Мадам Сежер, написала сте тази книга, „провокирана от страх заради все по-голямото насилие сред все по-младите“. Но нали именно ние сме родили, отгледали и възпитали тези млади хора – явно грешката е в нас. Къде сбъркахме?

Не сме сбъркали или поне – не само ние. Насилието съпътства нашия свят, а той се променя и еволюира по един или друг начин. Ако сме допуснали грешка, то тя е несъзнавана и се състои във факта, че в продължение на векове не сме се вслушвали в онова, което биха ни казали най-малките, и не сме дооценили условията, в които се случва живота ни.

Ако бебетата можеха да говорят, какво би казало детето на индийката, която роди на 70-годишна възраст чрез ин витро оплождане?

То би казало, че е тъжно, защото ще загуби своите родители скоро, след като ги е опознало, и че те го обричат да бъде сирак отрано.

Че са постъпили егоистично, задоволявайки своето желание да станат родители, без да помислят за него – това ли имате предвид?

Не зная дали ги е водил егоизмът, но след като ин витро оплождането има вече над 30-35-годишна история, мисля, че индийското семейство е могло да прибегне до този вид зачеване доста по-рано, а не на тази достолепна възраст.

Сега, след 20-годишен опит твърдите, че бебетата в утробата не само чуват и различават звуци, но и ги запаметяват и реагират различно на тях. Не сме ли усещали това винаги интуитивно?

Разбира се, майките винаги са се досещали за това, и именно затова бременните жени често изпитват потребност да пеят и говорят на неродените си още деца. И усещат със сърцата си, и са абсолютно сигурни, че бебетата ги чуват и общуват с тях. Но днес вече това го доказаха и италиански учени, което е сериозен прогрес.

Вижте, сигурна съм, че ако уважаваме човешките същества още отпреди самото им раждане и се държим с тях като с личности, то с израстването им те ще се превърнат в много по-уверени, спокойни и пълноценни хора.

След като вече е доказан факт, че бебето в утробата притежава съзнание, трябва ли жените, прибягващи до аборт по желание, да се чувстват по-виновни, отколкото преди научните доказателства?

Да прибегнеш до аборт е винаги тъжно, но премахването на плода е практика, откакто свят светува.

Не е редно да обвиняваме жените, които по желание прекъсват бременността. Вземете предвид факта, че те също поемат риск за здравето си, а и вероятно имат своите основателни причини да го сторят.

Мисля, че ако се направи аборт в по-ранен стадий на бременност, щетите са по-малки. Например – до края на втория месец, защото в третия бебето вече не е ембрион, и има наличие на сърдечна дейност.

Но нещата опират и до полова култура – все пак противозачатъчните са измислени много отдавна.

Поставяте под въпрос „зловредните практики на сегашното проследяване на бременността, при което медицинските услуги са съществен източник на стрес за бъдещата майка“. Но каква би могла да е нестресиращата медицинска помощ преди раждането? Изследванията и притесненията са понякога огромни. 

Огромен е прогресът на медицината и трябва да се разбере ясно, че може да се опираме и да разчитаме на него.

Пример: доскоро изследването за тризомия 21 (хромозомна мутация, по-известна като Синдром на Даун) отнемаше месец и половина. През този месец и половина родителите са изключително притеснени, парализирани от ужас и детето в утробата усеща този ужас. Дори и след раждането някои жени не вярват, че детето е добре.

Докато сега срокът за установяването на болестта е много по-кратък и става в съвсем ранен етап от бременността. Когато може да се предприеме ранен аборт, или пък да се реши друго, но преди всичко – да се избегне стреса.

Изобщо, от началото на този век децата се раждат и живеят под тревога, породена в немалка степен от техните тревожни и стресирани родители. Време е да се опитаме да намалим източниците на тази тревога. Защото съм сигурна, че има пряка връзка между утробния живот и психичното на човека впоследствие.

Как да стане на практика това успокояване? Дори да се абстрахират от всеки външен стрес, много бъдещи майки изпитват съмнения - че няма да са достатъчно добри родители, че не са готови за това и изпитват чувство на вина.

И в книгата пиша, че за щастие идеалната майка не съществува. Тя би била тиранин и детето на една такава теоретична майка не би имало друг избор, освен да се развива в посока на някаква перверзност. А в отговор на въпроса ви ще добавя: Да, идеална майка не съществува, но не съществува и идеално дете, така че, спокойно! Просто мислете за него като за човек със съзнание и душа още преди да се появи на бял свят.

Станислава Петкова

Интервюто е взето със съдействието на издателство „Колибри“

Превод: Лили Младенова