Тя не ми дава децата

Минахме го. Първият голям скандал с „Ти не ми даваш детето“, крещяно от бащата. Грозна картина – измъкваме си децата от ръцете и треперим и двамата – и от яд, и от страх какви ги вършим. Страх от това докъде може да стигнем.

Била съм свидетел няколко пъти на точно същия скандал, макар да не се сетих веднага. Разправията обикновено започва от някаква трудна ситуация с децата, в която участват и бащата, и майката, докато не те затрупа лавина с абсурдно звучащи обвинания.

Никога не ми е и хрумвало да не давам децата на баща им – вечер едва дочаквам да се прибере, както, вярвам, се чувстват и много други майки. Но щом той го твърди, и то по този начин, е хубаво да се замисля защо се чувства така.

За себе си някаква версия вече имам. „Ти не ми даваш детето“ наистина е буквално обвинение, по начина, по който мъжете умеят да бъдат буквални, и неслучайно се появява сега.

Първата година след раждането майката е център нападател и разбираемо е залепена за децата, но те порасват. С тях расте и бащата и е хубаво да се вгледаш в този различен мъж, ако не искаш да започнеш бавно и неусетно да се отчуждаваш от него.

Той се нуждае от пространство и своя роля в отглеждането на децата, освен ако не е от онези мъже, които мислят всичко това за женска работа. Това изисква търпение и съзнателен отказ от страна на майката да се опитва да е крайна инстанция за всичко.

В рутината на всекидневието това не е лесно – хващала съм се да казвам десетки пъти „Глупости“ на едно или друго предложение на мъжа ми по адрес на децата. Всъщност, в повечето от тези случаи дори не се заслушвам какво ми говори – толкова обсебена съм от чувството, че всичко зависи от мен и толкова физически уморена, че всякакви теории, неродни от собствената ми глава, ми звучат абсурдно. Съзнавам, че това е капан, но дори и сега трудно успявам да спазвам няколкото червени линии, отвъд които си обещавам да не изпадам.

Първа червена линия  - само аз мога да успокоя детето.

Илюстрация: Guliver / iStock

Тази червена линия се прекрачва с лекота, защото в кризисна ситуация и ревящи деца майката няма никакво търпение. Твърдата убеденост, че децата ще млъкнат най-бързо при мен, редовно води до изречението: „Дай ми детето“.

Така отказвам на мъжа си опит, който е основен в общуването с децата, но по-лошо – лишавам децата от ласката на баща им. Това е нечестно, егоистично и неправилно. Обичта на майката и бащата не се мери с различни теглилки и е емоционално скъперничество да пазиш и сълзите, и прегръдките само за себе си. Виждала съм кърмещи докъсно и обсебени от това майки, при които по тази линия нещата съвсем са излезли от контрол. И тук обвинението е буквално и смазващо – бащата няма гърди, значи е безполезен. Безполезен при глад, при безспокойство, при приспиване, като цяло – безполезен. Много жестоко отношениекъм мъжете.

Втора червена линия – „Много си бавен.“ Битовизмите в отглеждането на децата в някои държави се делят буквално 50 на 50, но ние не живеем в такава страна, а и допълнително жените си постиламе мъжете съвсем да спрат да участват.

Лично аз бях първоначално убедена, че мъжът ми може да върши всичко наравно с мен – и той наистина може, но с течение на времето започнах все повече да поемам всичко на гърба си. Причината е проста – с рутината съм станала бърза и всяка тромавост ме дразни. Логично получавам все по-малко помощ в рутинните неща като смяна на памперси, преобличане, обуване и все по-често обвинявам мъжа си, че не помага достатъчно, докато всъщност аз не му го позволявам.

Друго редовно посегателство към силната половинка – това е опасно. Колкото по-големи стават децата, толкова по-безумни ми изглеждат някои игри, измисляни от баща им. Винаги съм се усмихвала, когато видя непознат баща да подхвърля детето си, а сега направо ми иде в отделни ситуации да изтръгна детето от „играта“.

Иска ми се бащата да остави децата на мира, а това са пълни глупости, защото те наистина се заливат от смях. Това са опасни залитания на майката – много по-опасни от играта на бащата. Виждала съм много деца, вкопчени в краката на майките си, надзъртащи иззад тях и изплашени да общуват с околните и не искам моите да са такива. Да не говорим, че на мъжете наистина им хрумват хубави и щури игри, съвсем различни от игрите на мама, които развиват нови умения у децата.

Съзнавам, че с времето всичко това ще става по-трудно. Децата още не говорят и не сме започнали да се заплитаме в обяснения на безкрайните въпроси „защо“. Не ми се мисли тогава до какви спорове и караници ще стигаме и кой накъде ще дърпа чергата на дисциплината.

Едно е ясно – няма да стане с механично загърбване на бащата по подразбиране. И колкото е чудно, с този мъж ще трябва наново да се опознаваме – кой какво счита за редно, морално и кое е лошо. Това всъщност може да се окаже и хубаво пътуване.

Таня Петрова

Таня е журналист на в. „Сега“, в отпуск по майчинство. През 2016 г. тя стана майка две деца - Марко и Никола, и издаде първата детска книжка в живота си - "Приключенията на Поспаланко".