Ако децата искат да си играем постоянно?

Меган Лийхи е майка на три деца, бакалавър по Английски и гимназиално образование, магистър по Училищна психология и сертифициран треньор за родители. Тя е и част от екипа на The Washington Post, където отговаря на родителски въпроси.

Ето какво я пита един от нейните читатели: „Със съпруга ми имаме две деца – на 8 и на 3 години. Знам, че ние създадохме това „чудовище“, но и двете ни деца са абсолютно безмилостни в желанието си да ни извадят душите, за да си играем с тях. От момента, в който се прибера от работа, и двамата ми скачат, за да правим това или онова, постоянно, през цялото време, докато не си легнат.

Опитвах се да отделям време за всеки един, когато се прибера вкъщи, и навивах часовника, за да знам колко време имам за игра, преди да започна с приготвянето на вечерята, но тормозът не спира. През почивните дни, когато имаме повече свободно време, или не ме оставят на мира, или ме умоляват за още време с таблета, компютъра, телевизора. Никога не съм си представяла, че отглеждам деца, които не могат да се занимават сами, но явно е така. Какво е нормалното време, което трябва да отделям за игра с децата си, и как да спра тормоза още в началото?“

Отговорът на Меган е доста изчерпателен, без да е назидателен и ни се струва, че може да е полезен на мнозина:

"Този сценарий ми е познат много добре. Деца, досаждащи на родителите си, е картинка от памтивека, но става двойно по-зле, когато човек се опитва да следва всички родителски предписания и съвети. Ти прекарваш време с децата си, включително и поотделно с всяко едно от тях, опитвайки се да забраниш използването на технологиите по време на почивните дни и да насърчиш свободната игра.

Не намирам грешка в нито една от родителските ти техники. Честно. Правиш най-доброто, на което си способна.

Ако обръщаш на децата си толкова много внимание, защото тогава се къса нишката? Защо продължават да се нуждаят от внимание?

Стандартният родителски съвет ще проработи, за да се оправи тази жажда за внимание, но никога няма да можем да дадем на децата си това, от което имат нужда, освен ако не разберем защо се държат по този начин.

Нека да разгледаме нещата.

Първо, нека помислим за качеството на връзката ви. Децата ли инициират общите ви занимания? Те първи ли се опитват да установят контакт? Състезават ли се постоянно за вниманието ви – твоето и на съпруга ти?

Има два важни момента при тези въпроси:

Първо, макар че очевидно прекарваш време с децата си, ако те чувстват, че са тези, които инициират това, всъщност несигурността им нараства. Защо? Децата (особено 3-годишното) не би трябвало да преследват възрастните, за да им се обърне внимание. Тази отговорност лежи изцяло в ръцете на възрастните. Когато децата ти те преследват насам-натам из къщата, несигурността им и нуждата им от внимание нарастват.

Така че отдели време, за да помислиш кой ръководи отношенията в семейството. Запитай се: „Те ли командват какво ще правим, как ще го правим и кога ще го правим?“ Ако отговорът е „Да“, ще разбереш, че чашите на децата ти никога няма да се напълнят.

Трябва да се справиш с това и да ръководиш отношенията. Ти прецени с какво ще играете, с кого ще играеш и колко дълго. Ако детето ти обича да играе „Уно“, можеш да му кажеш „Мислех си да играем „Уно“ с теб цял ден!“ Така всъщност ти вземаш думите от неговата уста. Ти си организаторът на играта и, макар и да изисква определени актьорски умения от твоя страна, си длъжна да се забавляваш. Усмивките, разменените погледи и сърдечността трябва да са видни за детето, за да проработи тази стратегия.

Втората ми мисъл е, че тук ще трябва да има малко сълзи. Ако ти поемеш инициативата за играта и си прекарваш чудесно, на децата може да им се прииска тази игра да продължи завинаги. Ако навиваш часовника и прекъсваш играта, това ще ги разстрои, но не е проблем. Целта ти не е да няма сълзи, а да ги очакваш и да накараш детето да разбере и почувства, че това е нормално.

Това ще се случва (доста, страхувам се) и когато се опитваш да ограничаваш заниманията им с технологиите. Когато времето приключи, краят на заниманията с тях ще дойде придружен с жестока драма. Изчакай да отмине.

След това идва и драмата с „оправянето“ на детската скука. Колкото повече идеи даваш, толкова по-лошо става и толкова повече децата мрънкат, дърпат се, плачат и молят.

Отново, ако вече си установила дълбока връзка в този момент (и за това не са необходими часове наред), е абсолютно приемливо да им съчувстваш („Знам, че е много гадно да ти е скучно“) и след това се махни оттам, за да свършиш някаква работа и да не си в центъра на усилието да се пребори скуката.

Единственото ми предупреждение е, че 3-годишното е много малко. Ще има повече реплики от типа „Гладен съм“/ „Уморен съм“/ „Болен съм“, на които да обръщаш внимание, а освен това способността на детето да смекчава чуствата си все още не съществува. Просто на 3 годинки още са много мънички. Така че това е своеобразен танц, в който се опитваш да отговориш на нуждите на детето ти, но и да му помогнеш да порасне. По същество всяко дете се нуждае от нещо различно. И това е в реда на нещата.

Последното, което искам да спомена, е, че вие, като работещи родители, трябва да се грижите за себе си. Намерете време за трениране, за приятели, време насаме. Знам, че чувството за вина може да се прокрадва, за да ви каже, че не сте си виждали децата цяла седмица, но повярвайте ми – два часа насаме в събота сутрин в грижа за себе си се отплащат в злато. Настроението ви ще е ведро и положително, а способността ви да бъдете търпеливи и мили с децата си ще разцъфне. Грижата за себе си е като влог в „банката за родители“.

Та, увери се, че ти управляваш нещата, когато става въпрос за общуване, не се притеснявай от плача и се грижи за себе си. Успех.“