Исках да имам дъщеря, за да бъда майката, която нямах

В продължение на двадесет години, по няколко пъти годишно, сънувах един и същи сън: Дете съм. Прибирам се вкъщи от училище. Влизам в кухнята, а майка ми седи на нейния стол. Взривявам се от щастие и изненада едновременно. Питам я: „Мамо, какво правиш тук?! Нали умря?!“, а тя ми отговаря: „Тук съм през цялото време.“ После се прибира баща ми и аз се провиквам от кухнята: „Тате, тате, ела да видиш кой си е дошъл!“

Майка ми почина, когато бях на 13 години. Сънувах този сън до смъртта на баща ми.

Помня съвсем ясно как, като дете изпадах в смразяващ ужас от мисълта, че някой ден ще загубя родителите си. И най-вече майка си. Случваше се винаги вечер, докато заспивах. В главата ми се въртяха безброй сценарии за живота без нея. И всичките до един - трагични, и всичките до един нищо общо с това, което се случи в бъдеще.

Човек не може да си представи загубата. Не може да предположи мащабите ѝ, не може да я изживее предварително.

Никога не сме подготвени да посрещнем смъртта. Единствената причина да продължим да живеем след загубата на близък е, че милосърдно ни е отнета възможността на мига да осъзнаем мащабите на загубата.

Трябваше да изминат повече от двадесет години, трябваше самата аз да стана майка, за да осъзная истински загубата на собствената си майка. Ще я осмислям до сетния си дъх.

Голямата ми дъщеря беше около тригодишна, когато сериозно започна да се интересува от смъртта. Спомням си първия ѝ въпрос по темата: „Мамо, къде отива човек, когато умре?“.

Не го очаквах от тригодишно дете и блокирах. Баща ми беше починал наскоро, но тя не знаеше. Или поне никой от нас не ѝ беше казвал. Какво ли беше доловила с безпогрешния си детски инстинкт… Със сигурност беше разчела знаците правилно. Колкото и да се опитвах да прикрия скръбта си, тя усещаше.

Как да обясниш смъртта на тригодишно дете, когато самият ти нямаш точна дефиниция?

Искаше ми се да ѝ кажа, че не умираме, че духът е вечен и се преражда в други тела, когато му дойде времето, че децата избират родителите си, че ще бъдем заедно завинаги. И може следващият път аз да съм детето, а тя – майка. А може би в този живот тя е преродената ми майка. Искаше ми се да вярвам, че е така.

Метафизиката и науката водеха ожесточена битка в мен. Вместо това дадох възможно най-клишираният отговор (за другите не бях готова): „Когато си отидем от този свят, се превръщаме в звездички и от небето гледаме близките си“.

Тя вдигна поглед нагоре, усмихна се и не каза нищо. Явно, чутото я удовлетворяваше. Отдъхнах си, но знаех, че съвсем скоро този въпрос ще се върне със страшна сила. И ще се изскача постоянно през годините, а аз трябва да мога да я преведа през лабиринта от въпроси.

Съвсем скоро се появи и вторият въпрос: „Мамо, коя звездичка на небето е твоята майка?“ Беше удар под кръста. Смотолевих нещо и успях да отклоня вниманието ѝ. Тогава си обещах за всичко да ѝ отговарям максимално честно.

Изминаха месеци и години в активно говорене за смъртта. От третата до шестата си година голямата ми дъщеря не спираше да се интересува. Имаше продължителни периоди, в които това беше всекидневна тема. Любопитството ѝ беше толкова силно, че се чудех дали е нормално.

Не знаех какво става в малката ѝ главица и я заведох на детски психолог, който ме увери, че всичко е наред и случващото се е напълно естествени за нейната възраст.

Как да бъдеш майка, когато самата ти си имала майка за твърде кратко? Всеки си има своята причина да иска дъщеря или син. Аз исках да имам дъщеря, за да бъда майката, която нямах. Само така можех да победя смъртта.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Тя е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“ и майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.