Когато майките са вредни

Преди време ми хрумна заглавие на книга, която да напиша - "Майките са вредни". Естествено, смятах да споделя голяма част от собственото си вредно влияние върху децата ми, докато растяха, съпроводено от най-добри намерения към тяхното благополучие и напълно лишено от истинско осъзнаване на щетите, които нанася.

Все някога тази книга ще стане факт, а дотогава нахвърлям някои от основните щети, които нанасяме като „прекалено добри майки“:

Една от основните идва от импулса ни да помогнем на детето си, когато то всъщност няма проблем. Да го защитим пред приятелите му за някоя дреболия, да го питаме често с разтревожен глас: „Добре ли си?“, когато то отдавна е оздравяло, да отговаряме вместо детето си на въпроси, зададени към него.

Тази свръхгрижа създава у детето усещането, че не може да се справя само и увеличава тревожността му, а когато се превърне в обичайна практика - подронва самочувствието му и го прави плахо и нерешително.

Желанието ни да дадем на децата си това, от което сме били лишени в детството си, невинаги отговаря адекватно на техните нужди, желания и вдъхновения. Ако в стремежа си да осъществя детската си любов към пианото държа синът ми да свири на пиано и не забелязвам колко бързо и ритмично барабани с вилицата и ножа по масата, докато си чака вечерята, мога да пропусна да разпозная даровития барабанист в него.

Или, сигурна в безспорната важност на математиката, да се ужасявам от посредствените познания на дъщеря си по този предмет и да не обръщам внимание на блестящите есета и разкази, които пише. И дори да не се замислям, че фактът, че не мога да ги оценя и дори не ги забелязвам, вероятно говори за някои мои ограничения.

В увереността си, че сме безспорно прави в преценката си за това кое е добре за нашето дете и кое не е, можем с времето да стигнем твърде далеч – да ограничим приятелствата му, защото все ни се струват неподходящи, да му наложим престижна професия, към която то няма никакво отношение, и дори да го притискаме да създаде семейство тогава, когато ние смятаме, че „вече му е време“.

Със сигурност е добре да даваме на децата си любов и внимание, да ги гушкаме, да ги чуваме и разбираме. А когато вече са на възраст сами да вземат житейски решения, ролята ни на родителите би трябвало да се ограничи до приемане и подкрепа на решенията им.

Лаская се да мисля за себе си, че вече съм по-осъзната майка. Продължавам да навлизам все по-дълбоко в осъзнаването, ежедневно. Понякога осъзнаването ми се случва лесно, друг път – драматично. Но колкото повече осъзнавам принципите, които движат отношенията с децата ми, толкова повече се убеждавам, че родителите не знаят кое е най-добро за порасналите им вече деца.

Лияна Петрова