На 29 и неомъжена

Не ми провървя, затова и нямам мъж до себе си. Много време губих в тягостни отношения, които нищо не ми донесоха, губих се и в безплодни мисли, заради които дълго не се решавах да започна нещо ново.

Вярвам, че съществува някаква сила, която решава кой и кога ще си намери мъж. По този повод мама ми казва: "Даже цветята в природата разцъфват по различно време". Така е и с момичетата.

Някои са като кокичетата под снега, развиват се рано, още на 18 години. Други срещат своята любов в късна есен, когато са вече на 40. Може би и аз съм есенно цвете? И гарантира ли шастлив живот бракът, сключен рано?

Да вземем мама – тя е срещнала тате на 18 години и в брака си е била много щастлива: любим мъж, две деца. Но на 30 мама остава вдовица и след това така и не се решава да създаде ново семейство.

А пък на най-добрата мамина приятелка дълго време не ѝ е вървяло в любовта. Всички около нея са се изпоженили, родили си деца, а тя все си оставала сама. Разбира се, много е страдала затова, дори се е пропила. Но на 43 години срещнала своя бъдещ мъж, а на 50 завела своя син в първи клас.

Мислейки за нея, мама често повтаря: „Е, коя от нас се оказа по-щастлива?“ На мен ми се струва, че и двете са имали своите щастливи моменти.

Как се чувства неомъженото момиче на 29?

С възрастта започваш да цениш това, над което по-рано си се присмивала. Поне при мен е така.

Преди бях много независима и винаги се стремях към уединение, но съвсем наскоро това се промени, за което може би изиграха роля определени житейски обстоятелства. Върнах се в родния си град и реших да постоя известно време у дома.

Ако трябва да съм честна, много се страхувах от този период, а той се оказа най-хубавият. Вкъщи ме чакаха мама и сестра ми, с които можех да обсъждам всичко. Ако преди мислех само за работата, сега осъзнах, че всъщност има и друг живот, в който е доста по-уютно.

Сега ми се наложи отново да се върна в Минск и отново живея в самотен дом, където ме чака само папагалът. И това ме убива.

Човек може да свикне с всичко, включително и със самотата, но аз не искам да свиквам. Много самотни хора се обръщат към психологията, за да разберат и променят себе си и своя живот. Но от това чувствам главата си задръстена.

Забелязала съм, че когато започна да чета текстове по психология, изпадам в още по-дълбока депресия, изпадам в самосъжаление, затова си ги спестявам.

Освен това, макар и не открито, но на самотните им се вменява чувство за вина и комплекси. Например, смята се, че ако човек не може да изгради отношения, значи нещо с него не е наред.

Или ако момичето е израснало в непълно семейство, е обречено да остане само. Извинявайте, ама това е глупост. Познавам жена, която е израснала в интернат – без двама родители. Тя е омъжена и има две прекрасни деца. Което опровергава мита, че обитателите на интернати и домове майка и дете не могат да те подготвят да създадеш семейство и да бъдеш добър родител.

Снимка: Shutterstock

Разбира се, някои момичета, израсли без бащи, имат своите особености. За себе си например съм забелязала, че ми е трудно да разбера, когато някой ме харесва.

Не знам какво ще стане по-нататък и как ще се чувствам. Но подозирам, че няма да е много хубаво. Работата не запълва пустотата в душата ми. И фактът, че хората около мен ме смятат за чудачка, не добавя оптимизъм. 

Преди време работех с колега, който е на 40 години, неженен и живее с майка си. Помня, че гледах на него като на неудачник, макар да изглеждаше добре и да се държеше мило.

Предвкусвайки подобна съдба, преди няколко години си съставих откачен план. Тъй като от доста време работех на едно и също място, реших да подам оставка, когато стана на 30 години, а на новите си колеги да кажа, че съм разведена. По този начин мислех да си спестя излишни въпроси.

Странно е, че разводът е много по-престижен в обществото, отколкото статусът "неомъжена". Ето защо някои момичета излизат с извинения, че не искат да се омъжват, или, че нямат време за това заради работата.

Най-тежки присъди в подобни ситуации раздават далечните роднини. Когато разберат, че момичето все още е свободно, гледат с удивени очи: „Все още ли си няма мъж?!“ Те, по принцип, би трябвало да ободряват, да помагат, но всъщност обвиняват и изглежда, сякаш аз съм прекалено претенциозна и трябва да снижа прага на очакванията си към партньора. В подобен момент ми се иска да им кажа някои доста неприятни неща...

По повод изискванията си не мога да кажа нищо – не мога да се видя отстрани. Възможно е и да са завишени, но бих искала да помоля: не правете прибързани изводи за самотните момичета!

За да постигнеш щастието на споделената любов може би трябва да се изчака по-дълго време. А на тези, чиито сърца са още свободни, бих искала да кажа: не мислете, че встъпването в брак е непременно щастлив финал. В него също има проблеми, а понякога той просто не си струва. Реалността е, че около две трети от разводите са инициирани от жени, така че... трябва да се изчака.

Юлия Балакирева