Отказвам да уча детето си на расова толерантност

Направо изстивам, когато чуя за още един цветнокож, застрелян от полицията, споделя Карън Патън в онлайн списанието за майки BonBon Break.

Отвътре ми идва – замръзвам, но съзнанието ми гори. „Не отново... НЕ! Не пак.“ След това мислите ми се отправят към онзи кратък миг, когато спусъкът е бил натиснат, барутът е избухнал и лепкавата кръв се е просмукала в асфалта. Точно в онези моменти сърцето на една майка, която много е приличала на мен, се е пръснало на милиони парченца. Струва ми се, че когато, или ако, тези парченце отново се съберат, тя ще бъде доста по-различен човек.

Историите наводняват новините. Афроамериканец застрелян от полицията. Афроамериканец умира при полицейско задържане. Невъоръжено афроамериканско дете си играе с играчка в парка – застреляно е от полицията. И ние белите хора се чувстваме зле или се ядосваме. После обаче продължаваме с деня си. Осъзнаваме, че е грешно, но просто не знаем какво да направим. Чувстваме се безпомощни, но после продължаваме с деня си. И в края на краищата не правим нищо.

Дълбоко в сърцето на целия медиен шум аз лично скърбя за жените. Тези майки, баби, сестри, лели, съпруги, дъщери, които сега са необратимо съкрушени. Мисля си за оживлението, с което тази съсипана към днешна дата майка е приветствала бебето си в света. Може би са лежали кожа до кожа, а тя е вдишвала прекрасния му бебешки аромат? Бърсала е сълзи от радост, докато нежно е галила главата му, пяла му е и мигновено го е заобичала пламенно. Точно като мен.

Сега сълзите ѝ текат и парят от болка и гняв към човека, убил детето ѝ. Към общество, на което не му пука или просто няма да направи нищо по въпроса. Защото животът на сина ѝ не е имал никаква стойност за тях.

Какво може толкова да се обърка, след като майка и дете започват житейския си път заедно? Това е сложна и оплетена мрежа. Но в центъра ѝ – детето, се е появило в свят, където го виждат като опасно, дори отричат, че е човек, само защото е такова, каквото е.

Илюстрация: Guliver / iStock

Години наред бях адвокат по човешките права, но избрах да си остана вкъщи, след като се роди първият ми син. И сега какво мога да направя? Как да допринеса? Прекарах часове в главоблъскане. И после ме осени. Чакай малко. Върша най-важната работа на света, отглеждайки малки човеци, които могат да повлияят на бъдещето; които могат да разпространят идеите си и да споделят себе си със света. Това е! Моите деца, вашите деца, нашите деца ще бъдат най-важният интрумент, с който ще подобрим бъдещето. От този момент насетне реших никога повече да не уча децата си на расова толерантност.

Ето защо и какво правя вместо това:

Защо изобщо да обясняваме на децата за расите? Не го ли разбират от самосебе си?

За първи път обърнах внимание, че белите семейства не учат децата си за расите, когато прочетох Nurture Shock от По Бронсън и Ашли Мериман. Дори не се бях замисляла за това преди. Просто смятах, че ако сме мили с всички, децата няма да правят разграничение; момчетата ще видят нашия антирасистки модел и просто ще го „прихванат“. Очевидно, другите бели родители си мислят същото.

Но ето каква е истината. Не работи. Децата по природа класифицират хора и неща. От еволюционна гледна точка тези, които изглеждат като нас, са смятани за „безопасни“. Така че хлапетата не го разбират, ако са оставени на собствените си възможности.

„От десетилетия смятаме, че децата ще обърнат внимание на расата, само ако обществото им я посочи... Но учените, занимаващи се в сферата на детското развитие, започнаха да подлагат на съмнение това схващане. Те изтъкват факта, че децата забелязват расовите различия, точно както виждат и разликата между розово и синьо – но им обясняваме, че „розово“ е за момиченца, а „синьо“ – за момченца“, пишат По Бронсън и Ашли Мериман.

Колкото повече си мисля за това, толкова повече се чудя: „Ама защо децата просто да го разбират?“ Когато синът ми беше по-малък, трябваше да му обяснявам защо не бива да си хвърля храната на пода – естествено, че децата не могат просто да „схванат“ нещо.

Да учим децата на расова толерантност? Не това е отговорът.

Според речника на Мириам-Уебстър „толерантност“ значи:

...2a: симпатия или снизхождение към вярвания или практики, различаващи се или противоречащи на нечии други

2b: акт на позволение: разрешаване

3: позволено отклонение от стандарта; по-специално: обхватът на изменението, позволено при изработката на машинен детайл

4a (1): капацитетът на тялото да издържа или да става по-малко чувствително към субстанция (лекарство), или на повтаряща се физиологична атака

Така че когато обясняваме за расовата „толерантност“, учим децата си да изтърпяват другите раси. Учим ги да позволяват на другите раси просто да съществуват. Учим децата си, че бялото е стандартът и че останалите раси са отклонение от него. Ученето на толерантност учи, че ние имаме сила и върховенство над другите раси, за да позволим дребното им съществуване.

Илюстрация: Guliver / iStock

Ако учим на расова толерантност – нека да си го признаем – повече вредим, отколкото помагаме. Просто да учим децата на расова толерантност към хора, които са различни, вече не е достатъчно. Това повече не може да е стандартът.

На какво ми се ще да науча децата си вместо на расовата толерантност

Разнообразието е хубаво нещо. Не знам за вас, но аз лично не искам наоколо да се мотаят 50 „мен“. Нека да направим „Празнувайте многообразието“ повече от слоган. Като майки нека се обединим и да научим децата си на ценностите на разнообразието, на ценностите на различните култури, на ценностите на уникалните и най-разнообразни начини да правим неща. Всичко това е свързано с предаването на най-малките на идеята, че животите на другите хора са ценност. Трябва да заменим толерантност с ценност. Това звучи страхотно, но откъде да започна?

Един от начините да започнем да разбираме и истински да оценяваме разнообразието е като подхванем разговор. Прост, сложен, объркан, непохватен разговор. И да го правим често. Упражнявайте мускула си за разговори на тема „раса“. Борете се с тежки идеи. Какво ли ще стане, ако от време на време изтъкваме различни страни на всяка раса? Какво ако от време на време задаваме въпроси като „Как ли мислиш се е чувствал Андрю като единственото цветнокожо дете на партито?“ и „Как би се чувствал, ако си единственото бяло момче на някое парти?“ Какво ще стане, ако попитаме „Мислиш ли, че цветнокожите хора може да бъдат доктори, бизнесмени или съдии?“

Финални мисли за ученето на расова толерантност

Колкото по-често си се представяме на мястото на онази съсипана майка, толкова по-лесно ще осъзнаем, че сме способни на много повече. Вече не става въпрос за това, че е по-добре да не знаем. Трябва да се стараем да се справяме по-добре. Трябва да сме достатъчно смели като майки, за да направим първата крачка. Като майки, като жени, знам, че това е наш дълг. Можем да го направим. Предизвиквам ви да започнете този разговор с детето си още днес.