Прекаляваме ли с грижата?

Всяко ново поколение е по-добро от предишното. Преди време казваха за някои млади момчета, че техните майки ще им носят пушките в казармата, а после често и до пенсия.

Твърдим, че ние, българите, сме различни и се грижим за децата си по-дълго, а връзките между поколенията при нас са по-тесни и по-топли, отколкото другаде по света. И се чудим как така „онези“ родители настояват да имат „свой живот“, и че не им е работа да гледат внуци и правнуци. Трудно ни е да приемем едно такова разбиране за отношенията деца-родители.

А дали онова, другото отношение, помага на децата да станат по-самостоятелни? Дали ние не прекаляваме с грижата? И какво се крие зад това желание да сме винаги „на разположение“? Май удовлетворяваме повече нашата вътрешна необходимост да сме полезни, притесняваме се да не загубим тази роля - родителската, която ни дава радост и удовлетворение. 

Дали не отнемаме опита от грешките, в желанието си да предпазим, да защитим, да закриляме децата си?

Не е нужно да правим жертви, за да сме добри родители

Ние, като родители, имаме една основна цел - да направим от децата си самостоятелни възрастни хора, които могат да живеят без нас. Но постигането на тази цел минава през нашето умение да не носим винаги „пушката“, да можем да се отдръпнем и да оставим децата си да се научат да се справят сами - да се учат от успехите и от грешките си.

Да се отдръпнем означава да имаме доверие, че децата ни ще се справят. Да имаме доверие в тях и в невероятния потенциал, който носят.

Напълно съм убедена, че всяко следващо поколение е по-добро от предишното, затова, независимо от мнението на по-възрастите, че „младите вървят по лош път“, в крайна сметка има прогрес и развитие.

Трябва ни само повече мъдрост да признаем, че децата ни са по-добри от нас във всяко едно отношение. Трябва ни умението да виждаме уникалността във всяко дете, да казваме онова, което виждаме, да вярваме в децата си. Защото в голяма степен от нас зависи дали те ще развият целия си потенциал. От нас зависи те да проявят своята гениалност.

Надежда Денева

Надежда e социален работник и повече от 20 години се занимава с различни проблеми в социалната сфера - директна работа с родители, услуги, провеждане на обучения, супервизия на специалисти и др. Работила е в Институт по социални дейности и практики, фондация „Лумос“, УНИЦЕФ. Активно е ангажирана с подпомагане на работата на Неправителствените организации „Център за независим живот“ и “Български хелзинкски комитет”.