Защо възрастните остават инфантилни

Пубертетът е ключов период от гледна точка на формирането на личността. Това е много труден момент за тийнейджъра - хормоните бушуват, струва му се, че е сам срещу всички на този свят, а също и че цялото внимание на другите е насочено изключително към него.
Психолозите наричат ​​това възприемане на себе си като инфантилно или нарцистично - и, уви, мнозина го носят със себе си в зряла възраст.

Психологът Михаил Лабковски обяснява защо възрастни хора понякога се държат като 14-годишни. Основният проблем е, че не са успели са се отделят от зависимостта на своите родители.

Не са самостоятелни

Инфантилизмът може да бъде характерен за хора, които не са успели да се отделят от родителите си.
Под „раздяла“ психолозите разбират състояние, в което човек се чувства самодостатъчен и цялостен човек, способен да поема отговорност за своите действия и да взема решения.

Мама и татко целуват сина си. Снимка: Getty

„Факт е, че хората, които не могат да се отделят от майка си и баща си, имат две противоположни идеи. Някои хора смятат, че родителите им са безупречни ангели. Убедени са в това, дори да са си позволявали лоши неща – физически или емоционален тормоз, например“, отбелязва Лабковски.

В резултат на това такива хора в зряла възраст продължават да търпят отношение, което е неприятно за тях, да се обвиняват, че не изпитват дължимата благодарност към близките си и са склонни да се фокусират твърде много върху чуждото мнение.

Втората група хора, които имат очевидни проблеми с раздялата, вярват, че родителите са чудовища, които са съсипали живота им. Това разрушително отношение им пречи да градят кариера, приятелства и романтични връзки - в крайна сметка човек обвинява родителите си за всички свие проблеми и не иска да поеме отговорност за живота си.

Ето защо и едните и другите не са щастливи – те трябва първо да си изяснят отношението към родителите си.

Какво да правим

За да направите тази психологически стъпка, трябва някак си преминете през раздялата. Струва си да осъзнаете, че мама и татко са живи хора, които могат да правят грешки. Те не са ангели, не са и чудовища - няма смисъл да ги класифицирате в една или друга крайност.
Те са водили някакъв живот, правели са избори, които не винаги са били правилни, може би дори са съжалявали са за действията си. Имало е някакви външни обстоятелства, поради които всичко се е получило така, а не иначе.
Но в същото време не бива да отричаме, че те най-вероятно са ни обичали, опитвали са да направят всичко по силите си, за да ни направят щастливи.
Най-добре и, разбира се, да обсъдите притесненията си с психолог.
Мона Василева