Ново движение в социалните медии на майки, малтретирани по време на раждане

Когато родих за пръв път с цезарово сечение, се събудих на операционната маса. Болката беше толкова екстремна, все едно късаха месо от мен. Идвайки в съзнание, първата ми мисъл беше, че съм попаднала в ада и ме изтезават. Болката беше придружената със силно пулсиране в главата ми.

Колкото по- на себе си идвах, толкова повече започвах да разбирам, че не са ми дозирали правилно упойката, но въпреки това съм парализирана и има тръби в гърлото ми. После ги чух да казват на немски (защото бях в Източен Берлин само няколко години, след като стената беше паднала) - “Сега може да ѝ я дадем цялата.“ За щастие припаднах. Когато се събудих, опитах да кажа нещо на моя несигурен немски. Но те ме потупаха по ръката, дадоха на мъжа ми да ми покаже бебето и се престориха, че не са разбрали.

Никой нищо не спомена. Когато се опитвах да питам, въпросите ми бяха подминавани. Очакваше се да забравя какво се е случило, да си гледам бебето и да се възстановявам.
Станалото с мен не е изключение. Все още на жените по целия свят им се казва да мълчат и да са благодарни, че са добре и имат бебе, без значение от болката или злоупотребите, от които са страдали в родилно отделение или на операционната маса. В резултат мнозина се сдобиват със следродилна депресия и паник атаки. След което не говорят за това.

В Русия дулите – професионалисти, обучени да оказват емоционална и образователна подкрепа на жените – създадоха #violence_in_obstetrics (насилие по време на раждане, акуширане) в социалната мрежа VK, след успеха на руската кампания #IAmNotAfraidToSpeak (не ме е страх да говоря), по време на която хиляди жени в Русия и Украйна разказаха историите си на сексуално посегателство срещу тях.
През първите два месеца от стартирането на #violence_in_obstetrics, дулите получаваха близо по 70 истории на ден от жени, които са били малтретирани по време на раждане в руски болници.
Злата Иванова, която говори пред списание Index on Censorship, разказа, че е преминала през няколко болезнени прегледа, след които е кървяла, а дежурният лекар ѝ е казал, че е дошла твърде рано.

Наложило ѝ се да се влачи по дупе до залата за ехография два етажа нагоре по стълбите, докато имала болезнени контракции. След това лежала на гумена постелка 16 часа в стая със седем други жени, гърчейки се в агония, докато сестрите крещели по тях. Без нейно съгласие бил ѝ сложен окситоцин, а докторите спукали околоплодните ѝ води, за да ускорят раждането. След като родила, трима стажанти зашили разкъсаната ѝ вагина, без да ѝ поставят упойка.

Това се е случило в Новосибирск, но е рядкост да се открие жена, която е родила повече от едно бебе в болница където и да е по света и не ѝй се е случило нещо, което да ѝ се е сторило като малтретиране или злоупотреба – било то лекар мъж да пъхне пръсти в нея, за да провери разкритието, без нейно съгласие, или да ѝ се крещи, да бъде обвинявана заради плачещото си бебе или защото се оплаква от болки.

Аз съм бяла жена, на която в лондонска болница се скараха, защото бебето ѝ плаче. Въпреки че мила дама от Ла Лече Лига беше наоколо през деня, за да помага с кърменето, в 2 през нощта изморена медицинска сестра ми крещя, че съм неспособна да произведа кърма и да бъда така добра да пъхна бутилка в устата на бебето, защото буди всички.

Ако не говориш езика на сестрите и лекарите, които трябва да се грижат за теб или си от етнически произход, шансовете да срещнеш лошо отношение нарастват. Проучване в Обединеното кралство показа, че на подобни жени не им се осигуряват преводачи, и че голяма част от болничния персонал няма респект към родилките, когато не се съгласяват с тях.

Мълчанието на жените по въпроса също може да доведе до смърт.

Родилките от някои държави споделят, че върху тях се оказва натиск от страна на семействата им, които настояват, че всяка, която не ражда естествено е „просто мързелива и трябва да бъде принудена“. Дискусията за цезарово сечение се смята за неприемлива в много страни, като Нигерия, и е цензурирана. Лекар разказва пред Index on Censorship, че родилка е преместена в друга болница, където няма да й бъде предложено цезарово сечение. Тя е раждала толкова дълго, че бебето й починало, пикочният й мехур се спукал и се наложило да й бъде направена хистеректомия.

Тук, в Обединеното кралство, в Шопшир, бебета умират от години, преди това лято да стане скандал. Рианан Дейвис, чието бебе Кейт починало през 2009, казва пред „Shropshire Star“: „Противно на това, в което ме караха да повярвам през 2009, смъртта на Кейт не беше единствената, която можеше да се предотврати. Все още никой не иска и да чуе - те решиха съдбата й, както и моята, което ми носи непоносима болка.“

Все още не всички пострадали от подобно „обслужване“ смеят да го нарекат малтретиране. Но както жени започнаха да назовават сексуалното посегателство на работното им място или на улицата с истинското му име, така и други започнаха да наричат малтретиране болничните грижи, които получават, когато раждат.

Раждането е фундаментално преживяване за майките. Жените имат нужда да бъдат чути, а не да мълчат и да бъдат подлагани на брутални интимни прегледи. Лекарите и сестрите често се намесват в раждането, като оправдават бруталните си подходи в името на медицината – било е спешен случай или е трябвало да спасят живот. Финалът – здрави майка и бебе – оправдава средствата. Сексисткото, а понякога и расистко поведение, което може да е част от средствата, рядко е поставяно под съмнение.

Така или иначе начинът, по който са те третирали като родилка, както и дали са се отнасяли към теб с респект и гласа ти е бил чут, се отразява на начина, по който се чувстваш след бебето, както и върху бъдещите ти преживявания в секса и раждането.

В най-лошите случаи жените са заглушавани, както в Шопшир, защото са покривани лекарски грешки. Все повече жени, които биха могли да бъдат подкрепени, както от дулите в Русия, имат нужда да говорят за преживяванията си в социалните мрежи и в болниците, и да задават въпроса дали начина, по който са се отнасяли към тях, действително е бил необходим, за да родят успешно. Когато го сторят, ще бъдем изненадани – както бяхме с #MeToo – защо са мълчали толкова дълго.

Авторът Сали Гимсън е Заместник главен редактор в списание Index on Censorship, текстът е публикуван в The Guardian, превод: Надя Горанова