Това, за което порасналите деца не говорят

Какво сме искали някога и какво не сме искали, струва ли си да се измъчваме за неща, които (не) са се случили в детството ни? С възрастта можем да осмислим какво ни е било важно, какво е важно и сега, от позицията на пораснали деца.

Психологът Олга Вертинская анализира своя личен и професионален опит по темата.

Когато бях тийнейджър, гледах филм, в който главният герой пише писмо до себе си в бъдеще, как би искал да бъде родител. Струваше му се, че когато порасне, по примера на своя баща, вече няма да разбира детето си, разказва тя.

Не си спомням името на филма, нито как свършва цялата история, но наистина тогава ми се прииска да напиша нещо подобно за себе си, за да мога винаги, когато да погледна назад, да си спомням какво е да си тийнейджър.

Само че, за съжаление, не го направих: порастването ми си взе своето и срещите с приятели тогава ми се струваха по-важни, отколкото размислите за отношенията с родителите.

И ето, вече след доста години, анализирам връзката си с тях, а и слушам разказите на пациенти и стигам до заключението, че някога сме искали много прости неща от своите родители. Разбираме го чак с възрастта, като погледнем назад.

Никога не съм виждала вече възрастен човек да се оплаква, защото не са му купили нещо. Или че семейството има малко пари. Или, че родителите му не са толкова готини, та да не се притеснява да ги запознае с приятелите си. Не съм чувала да се оплаква, че татко му не е станал ръководител на корпорация, или че мама не е толкова красива като топмоделите. Нито пък, че се гордее с факта, че родителите му са успели да постигнат много.

Никой никога не е споменавал, че съди за това колко го обича майка му по многото играчки, които му е купувала, или по това, че го е водила на пътешествия из Европа.

Какво споделят на консултациите вече бившите деца и тези, които на свой ред са станали родители? Посланията на децата към техните родители обикновено са много прости:

- Приемете ме такъв, какъвто съм;

- Не ме сравнявайте с другите и със себе си;

- Оценявайте това, което правя, дори да не се получава добре;

- Прекарвайте време с мен, това ми е много по-важно, отколкото твоята извънредна работа или стерилната чистота вкъщи;

- Уважавайте моето пространство и моите граници;

- Обръщайте ми внимание, даже когато имате проблеми;

- Не се карайте пред мен – може да се изплаша;

- Интересувайте се и от моето мнение, отчитайте го;

- Животът не е постоянно чистене и уроци;

- Ужасявам се, когато ми причинявате болка;

- Обичам ви, не ме упреквайте в обратното;

- Не ме обиждайте, ще помня това цял живот…

Този списък може да бъде продължен, но както вече разбрахте и до тук, липсват изисквания и желания за неща, които според родителите са най-важните: най-добрата детска градина, най-доброто училище, най-добрият телефон, най-доброто облекло и най-добрите играчки. Всичко те, разбира се, са хубави за децата, но не са на първо място, защото вещите не са главното в живота.

Какво да правят порасналите, чиито родители не са им дали най-главното? Спрете да го очаквате от тях или от някой друг – това е безсмислено, и си го дайте сами на себе си: ценете това, което правите, без да се упреквате; уважавайте своето пространство и граници; помнете, че вашето мнение е ценно - с една дума, станете родители на самите себе си.

Олга Вертинская