Издават "Ал" - блестящото продължение на „Пилето”

„Надявам се, че ще можем възможно най-дълго да се защитим от онова, което хората наричат реалност, и просто да се обичаме.”

Уилям Уортън

„Ал” е роман-събитие - единствената книга на художника Алберт Уилям Дю Ейме (който пише под псевдонима Уилям Уортън), която до момента е била публикувана само на полски език и вероятно дори оригиналният ръкопис не е запазен. Абсолютното мълчание, в което появата ѝ е обвита, я  превръща в още една от мистериите, които обграждат живота на един от най-великите американски писатели на XX и XXI век.

Класиките му „Пилето” , „Татко”, „Отбой в полунощ”, „Последна любов” не оставят съмнение за неговия талант и трогват поколения читатели, а сега продължението на "Пилето" най-после се сдобива с достойно продължение и на български език

Историята на Ал – най-добрия приятел на трагичния герой на Уортън – продължава именно там, където пътят на Пилето приключва. С думите „Но си струва труда да се опита”.

И точно с това се заема Ал, след като се измъква от хватката на армията и военното безумие. Той купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, нарича го Пеперудата и поема по безкрайните американски пътища, за да се опита да преодолее травмите си.

Обсебен от свободния живот на пеперудите, той жадува да ги опознае истински – точно както Пилето превръща в център на живота си канарчетата. Воден от порив към красивото и бягащ от спомена за целувката на смъртта, Ал намира спасение в рисуването, а съдбата го среща с човек, с когото да сподели мечтата си да свие гнездо далеч от хората и градовете.

Но възможно ли е бягството от оковите на реалността?

Откъс

Хубаво е да тръгнеш най-сетне на път. Първо в продължение на две години бях под постоянен контрол, а после, през следващите две – под наблюдение. Карам с шейсет и решавам, че точно с такава скорост ще премина през цялата страна. Няма нужда да сменям скоростите и мога да виждам всичко, покрай което минавам. Сега е точно началото на май и дърветата вече са зелени. Сгъвам покрива и се чувствам, сякаш пътувам с истински кабриолет. Всъщност си е точно така.

Докато преминавам през малките градчета в щата Ню Джърси, минувачите ми хвърлят по някой странен поглед от време на време. Насочвам се към Бенджамин Франклин Мемориал Бридж. Едва сега осъзнавам, че през целия си живот никога не съм бил свободен. За мен се грижеха или родителите ми, или армията, вярно, че веднъж бях в полагаем отпуск, но това трудно може да бъде наречено свобода. Същото беше и в болницата. Не можех да ходя никъде, защото нямах пари.

Родителите ми имаха нужда от пари, за да се преместят в Калифорния. И без това никога не съм ги молил за нищо. Всъщност дори е по-добре, че не знаят какво става с мен в момента, в крайна сметка за тях вече съм умрял, ако не и нещо по-лошо. Повечето хора не могат да се примирят с мисълта, че някой, когото обичат, е луд. Не мога да ги виня за това.

Всъщност никога не съм имал пари. Изобщо нямах нужда от тях, не си вземах дори тези, които ми се полагаха в армията. Исках да бъда далеч от всичко, което ме заобикаля, чак до мига, в който се излюпя.

Преминаването през моста напомня полет. Цяло чудо е, че не се удрям в никого и не връхлитам върху перилата на моста. Макар че не прекарвам много време в центъра на Филаделфия, чувствам, че се завръщам у дома. Тук срещам повече хора, кои-то спират, за да зяпат Пеперудата ми. Може да е, защото големите автомобилни компании тъкмо пускат нови модели на пазара и хората си мислят, че това е един от тях?

Завивам надясно, в Уолънт, подминавам училището „Филаделфия Уест Католик“, където бях ученик една година, преди да се преместя в гимназия „Апър Мериън“. Пресичам Кабс Грийк Парк и накрая стигам до Маршъл Роуд.

Карам нагоре по Маршъл Роуд чак докато завия по Чърч Лейн и стигам до Шейсет и девета улица. Някогашното сметище от лявата страна сега разделя пътя на две. Завивам и се оказвам на мястото, където падах от колелото като хлапак.

Кловър Лейн, моята някогашна улица, почти не се е променила, единствено на мястото, където някога се намираше игрището, се издигат нови сгради. Намалявам, когато стигам до някогашния си дом. Сега ми се вижда толкова малък. Изглежда, някой живее в него. Минава ми през ума, че бих могъл да посетя лелите и чичовците си, които живеят в югозападната част на града, но още не съм готов за това. Освен това не ми се ще да се връщам в Дикс по тъмно. Не искам да се срещам с никого, който знае, че през последните две години съм бил луд, поне официално. Твърде много време ми отне да стигна дотам, където се намирам в момента.

Тръгвам по Гарет Роуд, минавам покрай стария резервоар за газ, а после тръгвам покрай релсите към Ленсдаун Авеню. Отбивам в алеята, която води до някогашното ми училище – гимназия „Апър Мериън“. Не се е променило много тук. Наоколо е пусто и нищо чудно, защото е ваканция. На игрището зад училището си играят няколко момчета. Учудващо е как преди само пет години това място беше толкова важно за мен. Твърде много мислех за него, но сега мога да се сбогувам и с това тук. Умът е странно съоръжение, чувствам се така, сякаш мозъкът ми е разделен на самостоятелни купета. Докато не отворя вратата, която води към всяко от тях, не помня нищо, но е достатъчно само да я открехна, и всичко се връща на мига. Но сега не искам дори това, още не съм готов.

Стигам до Стейт Роуд, където се намира бензиностанцията. Наблизо има магазинче, в което продават от специалните сандвичи, така че купувам направо десет за момчетата от колоната. Сервитьорката, която ги опакова, през цялото време зяпа джипа ми. Може би не трябваше да го пребоядисвам, но толкова много исках да се освободя от всичко, което има каквато и да било връзка с армията и с войната. В този момент джипът ми е най-невоенното военно съоръжение в околността.

Наливам бензин и си вземам от стойката безплатна карта на графство Довър. На връщане към Докс ми се ще да избирам най-страничните улички. Започвам да се чудя няма ли да ме спрат на портала. Вярно, че Уолтърс ми уреди градски отпуск, но въпреки всичко, когато се появя с жълтия джип, дежурните вероятно ще се учудят. Не съм с униформа, така че за тях съм си просто цивилен, който си е купил на търг шантав джип. За всеки случай си слагам отличието, което получих, когато се уволних.

Оказва се обаче, че няма никакви проблеми. Войната свърши и изглежда, хората малко по малко започват да забравят за нея. Дежурният се взира в моята Пеперуда, но не ме спира и май изобщо не забелязва отличието. Може да си мисли, че съм издокарал джипа за следващия Парад на маскираните. Интересно дали още го има, вероятно са го организирали през цялата война. Осъзнавам, че от всички хора, които познавам, само аз единствен приемах войната на сериозно. Паркирам джипа в двора и се връщам на нара си в казармата. Почти съм готов за излитане.

Превод: Васил Велчев