Да изучаваш бебешкия смях

Бебетата започват да се смеят преди да могат да говорят, и този сладък звук може да послужи като мощен източник на общуване и връзка, казва психологът Каспар Адиман.

Провокирането на техните хихикания има малко общо с играчките или глупавите шеги. Основната съставка на детския кикот е едновременно по-проста и по-дълбока, според британския изследовател, който прекарва дните си в разследване на тази чудна материя.

Какво кара бебетата и малките деца да се смеят?

Бебетата се смеят преди да говорят, което прави смехът една от най-ранните улики за това как ние, хората, изживяваме света. Преподавателят по психология на развитието в Goldsmiths, Лондонския университет и директор на Goldsmiths InfantLab. иска да проучи как го правят най-малките, но, както казва: „Не можеш да задаваш въпроси на бебетата или да ги караш да натискат бутони“.

Децата обикновено казват първите си думи, когато са на възраст между 9 и 12 месеца, но започват да се смеят много по-рано - само на 3 месеца. Адиман, който няма свои собствени деца, е вдъхновен от този факт и като вижда сестра си да се шегува и да се смее с дъщеря си, стига до въпроса дали смехът може да бъде нов начин да се узнае какво мислят бебетата.

Като първа стъпка в тази област, психологът събира наблюдения на родители за смехът на техните деца (в изследванията си той класифицира малки деца до 30 месеца и до две и половина години). В рамките на малко повече от една година – от септември 2012-а до ноември 2013-а година, те изпращат отговори на въпросите му: Кога се засмяха децата ви за първи път? Какви ситуации намират за най-смешни? Какви играчки и игри ги карат да се смеят най-много?

Отговарят му около 1500 майки и бащи от 62 страни по света, включително Филипините, Замбия, Уругвай и Австралия, а някои изпращат кратки видеоклипове. Адиман открива, че бебетата започват да се смеят на три месеца.

​Снимка: Guliver / iStock

Ключова съставка, която подхранва ранния смях според него е споделянето.

Това Адиман изяснява с лабораторен експеримент с деца в предучилищна възраст - наблюдава как хлапета между 2 и половина години и 4-годишна възраст реагират на забавна карикатура, когато я гледат сами, с още едно дете и в група. Деца се смеят осем пъти повече, когато са с друго дете, отколкото когато гледат карикатурата самостоятелно - въпреки че казват, че карикатурата е еднакво забавна и в двете ситуации.

Адиман очаква, че смехът им ще нарасне, когато са с компания, но интересно е, че децата не се смеят повече, когато са в голяма група, отколкото, когато са само с още един човек. Това му подсказва, че смехът е нещо повече от заразна реакция, той е „сигнал към някой друг, който е там“. "Основната причина, поради която се смеят, е да съобщят, че това е смешно." Например, когато деца в предучилищна възраст са гледали сами карикатурата, понякога се оглеждали към изследователя, и са опитвали да уловят погледа му по време на забавния момент.

Необходимостта от общуване със смях може би има дълбоки корени в нашето развитие като вид, смята Адиман. Еволюционната биология предполага, че това е начин хората да споделят с други хора - и по този начин да установят своята принадлежат един на друг.

Смехът, също така, е труден за фалшификация. И докато не можете да ухажвате например няколко души едновременно, то можете да споделите смехът и приятните чувства, които идват с него с много хора по едно и също време.

Погледнато по този начин, взаимното веселие може да послужи и като социална реплика, и като социално „лепило“. И ако смехът е важно социално взаимодействие за възрастните, то той е "двойно по-важен за бебетата, които нямат толкова много други начини за свързване."

Източник, превод Марина Атанасова