Педиатърът забеляза следродилната ми депресия

Седях нервно в чакалнята, молейки се бебето да не се разреве. През по-голямата част от времето ми идваше в повече да го извеждам. Макар и да знаех, че съм в безопасност в кабинета на педиатъра, където и други малки деца чакат с родителите си, не можех да се справя с още един нервен изблик, с още един пристъп на плач, особено пък на публично място.

Бях свела поглед, взирайки се в количката му, нежно люлеейки я с крак и надявайки се никой да не забележи немитата ми коса, мръсния ми анцунг или торбичките под очите ми. Мислех си, че сме там заради бебето – нямах никаква представа, че ще си тръгна от кабинета на педиатъра с диагноза следродилна депресия.

Бях твърдо решена да разбера какво тормози детето ми и бях толкова концентрирана в това да се уверявам дали то е щастливо, че дори и за миг не съм си представяла, че аз ще съм човекът с диагнозата. Но в деня преди часа ни при лекарката бях стигнала лимита си.

Цял ден безуспешно се опитвах да го приспя, което, за съжаление, не беше нещо необичайно. Повечето наши дни минаваха в постоянно клатене и люлеене, за да заспи, само за да го събудя малко, след като съм го приспала. Конкретно в този ден синът ми отново имаше един от онези пристъпи на плач, случващи се един-два пъти седмично. Беше абсолютно неутешим за повече от час. Минах през обичайното – люлеене, хранене, разхождане – нищо не помогна. Затова се обадих на майка си бясна и обляна в сълзи.

„Какво му е на това бебе?”, попитах. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и аз. С добрина и загриженост в гласа си ми каза, че не знае и че аз съм развила ушна инфекция на подобна възраст и може би и моето дете има такава.

„Може ли да го заведеш на доктор, за всеки случай?”, посъветва ме тя.

Почувствах се страшно самотна. Сякаш бях единствената майка, на която изобщо „не ѝ харесва”. Понякога се чудех, макар и да не съм го изричала на глас, дали изобщо обичам това дете. Чувствах се все едно механично минавам през всичко: хранене, оригване, преобличане, приспиване, без изобщо да се чувствам свързана с това малко същество, което зависеше от мен.

Не се чувствах свързана дори със себе си. Нищо от това преживяване не беше каквото си го бях представяла. Не беше просто труден ден от време на време, трудно беше всичко, по цял ден, всеки ден, и не знаех какво да правя. Затова го заведох на лекар.

Когато сестрата ни извика и жизнерадостно ме попита как съм, измърморих, че съм добре и нервно прокарах пръсти през косата си. Вече в кабинета тя се поинтересува за симптомите на бебето и какво ни води днес при тях. „Ами, много е изнервен”, казах с извинителен тон, въртейки пръсти в скута си.

Тя отвърна, че лекарката ще дойде след малко и излезе от кабинета. Щом тя дойде, прегледа сина ми от главата до петите.

„В идеално здраве е”, каза тя. „Даже направо цъфти.”

Тези думи трябваше да са облекчение, но вместо това все още се чувствах безнадеждно. Жадувах за отговор. Имах нужда нещо да се промени, нещо да се появи, нещо да ми даде посока. Затова избухнах в сълзи, докато докторката държеше сина ми. „Просто не разбирам защо плаче през цялото време”, хлипах аз. „Ужасно трудно е. Той не спи.”

Може би е било заради сълзите ми или заради мрачния ми поглед, или заради начина, по който се пречупи гласът ми, когато се опитах да говоря, но изведнъж здравето на детето ми вече не беше темата на разговор – вместо това говорехме за моето здраве.

 „Говорила ли сте с гинеколога си?”

„За какво?”, попитах аз.

„За депресията си.”

Просто стоях и я зяпах... За кое?

„Вижте, той е добре”, каза тя. „Погледнете го. Съвсем добре си е. Обгрижвате го прекалено.” Разтърсих глава. Това беше най-странното нещо, което някога съм чувала. Как може да обгрижваш новородено прекалено много? Бях шокирана. Депресия? Не, не бях в депресия. Просто имам трудно бебе. Сигурна ли беше, че му нямаше нищо? Никой в живота ми дори не си е и помислял, че може да съм изпаднала в депресия. Говорим си само от пет минути, как може да е сигурна, че аз съм човекът, който има нужда от помощ?

„Обаждам се на гинеколога ви. Ще отидете при него днес.”

Исках да споря, да ѝ кажа, че днес нямам време, но тя излезе от стаята бързо и не ми остави време да отговоря. Когато се върна, ми подаде лепящо листче – имах записан час след 30 минути при гинеколога си. „Пренаредиха графика си”, каза тя. „Казах им, че със сигурност трябва да ви приемат днес.”

Тръгнах си в паника. Беше обедно време, а синът ми още не беше спал. Хленчеше на задната седалка. Като се прибрах, се обадих на приятелка, която се съгласи да дойде и да го гледа. Също така се обадих и на съпруга си и му разказах за посещението ни при педиатъра. Опитах се да му обясня, че мога да се видя с гинеколога си и да се оправя сама с това, но той си дойде от работа и настоя да дойде на доктор с мен.

След дълъг, пълен със сълзи разговор със сестрата и официална диагноза следродилна депресия започнах да свиквам с идеята, че може и да не се справям много добре. Сестрата поговори с мен за симптомите ми и признаците за следродилна депресия, включително изнервеността и проблемите със съня, и какви са възможностите за лечение.

Отне седмици, преди напълно да свикна с идеята, че ми има нещо повече от психическо неразположение след раждането, но в този ден започна пътуването ми към приемането и оздравяването.

В месеците, последвали този ден, получих много помощ и подкрепа. През цялото време си мислех, че на бебето му има нещо и изпитвах разбираемото объркване от предизвикателствата на родителството, но с подобряването ми, се подобряваше и то. И макар да мисля, че има истина в това, че първите месеци са особено трудни, също така смятам, че депресията ми направи всичко много по-мрачно.

Педиатърът на сина ми ме видя в онзи ден с всичките ми недостатъци, с всичките ми сълзи, и разпозна вика ми за помощ, преди аз да го разпозная в себе си. Благодарна съм за добрината и настоятелността ѝ да потърся помощ още същия ден. Не съм сигурна колко още можех да игнорирам реалността или колко далече щях да стигна, ако не бях завела сина си на лекар в онзи ден.

„Ти си добра майка”, ми каза тя по време на рутинния преглед две седмици по-късно, който всъщност беше рутинен преглед за мен. Синът ми ѝ се усмихваше и гукаше от масата за прегледи, докато по лицето ми се разливаше първата истинска усмивка от седмици.

„Благодаря ви”, казах аз. „За всичко.”

Ерин Хегер