Как да кажем сбогом?

Смъртта не е просто сбогуване и е нещо повече от просто мъка. Чрез смъртта вие осъзнавате любовта към другия и любовта на другия към вас. Любовта никога не умира, любовта е вечна.

Написах тези думи, когато майка ми почина на 94 години

Няколко години преди да умре, тя започна да страда от деменция, процес, който парадоксално ни сближи. Тя е израснала в праволинейна протестантска среда и винаги е носила това със себе си. Дразнеше ме, особено когато бях дете. Постепенно с възрастта тя започна да става все по-мека и ние все повече се сближавахме. Деменцията й ускори този процес.

Спомням си, че бях с нея, когато тя ми казваше как се смущава, че вече не знае кой е жив и кой не. Например, тя често мислеше, че родителите й все още са живи. Казах й, че това е разбираемо. Обясних, че родителите й наистина все още живееха и я чакаха. С остаряването си тя се приближава до тях и започва все повече да усеща присъствието им. Това, което тя си представяше, всъщност беше истина. Благодарение на деменцията тя започнала да бъде отворена към този род мисли. Тя беше в състояние да пусне старите си, закостенели идеи по време на тази последна фаза от живота. Сладката, нежна жена, която беше в същността си, започна все повече да се проявява.

Донякъде сравнявам живота и умирането с живота на гъсеница

Която претърпява процеса на превръщането в пеперуда. През целия живот сте като гъсеница, пълзите наоколо и нямате представа за пеперудата, която сте всъщност. Тогава вашият свят става по-малък, навлиза в старостта, гъсеницата се превръща в пашкул. Не е хубаво, ако вярвате, че пашкулът е краят, но чудесно, ако знаете, че в този пашкул израства пеперудата. Когато остареете и усетите пеперудата, имате щастлива старост, но ако почувствате само умиращата гъсеница, значи сте нещастен.

В майка ми усещах, че пеперудата се е родила; между нас нарастваше все повече любов. Тя почина в старческия дом, където прекара последните години от живота си.

Малко преди тялото й да бъде отнето, аз получих миг на единение с нея. Целунах я и й казах: „Когато се срещнем отново, между нас ще има любов.“ Скръбта и Любовта тръгнаха заедно. Всичко вече е добре между нас.

Много е писано за живота след смъртта. На тази тема има и канализиране на Йешуа от Памела Крибе, а и аз самият написах статия за това: Какво се случва след смъртта .

В тази статия бих искал да говоря за оцелелите

Как да се справим със смъртта на любим човек, със скръбта, с празната дупка, останала в сърцата ни, която следва смъртта на любим човек?

Всъщност вярата в живота след смъртта не помага по принцип. Няма да почувствате по-малко болка и празнота от някой, който е атеист. Често виждате, че преданите хора развиват много неловко отношение към вярата си след загубата на любимия човек. Те се ядосват на Бога и насилствено потискат възникващото съмнение. Или потискат скръбта си: в края на краищата, любимият им човек е на небето и е щастлив, така че и те трябва да са щастливи. И когато не са щастливи, те смятат, че това не е редно.

Просто да вярваш, че любимият живее, не е разрешение и не помага. Нито пък обяснението на атеиста, че другият е изчезнал завинаги и че има рана, която никога не може и никога няма да зарасне.

Решението, в което вярвам, е пътят на сърцето: преживяването, че любовта е реалност, която надхвърля времето и пространството. Усетете истински любовта и я пуснете вътре. Преживейте тази любов и почувствайте, че другият все още е там.

Продължава на Обекти Бг