С последното дете всичко е различно

Почти всяка вечер, някъде между 21 и 22 ч, 2-годишната ми дъщеря плаче за мен.

Обикновено това е покана за кратко гушкане

Иска да се увери, че съм си вкъщи, да усети как я обгръщам преди да заспи по-дълбоко. Но ако трябва да съм честна, копнея за този момент не по-малко от детето.

С по-големите не беше така. Те бяха обичани не по-малко всеотдайно, и когато имаха нужда от мен като пеленачета се отзовавах на мига, дори в най-депресивните си моменти на изтощение. Но не изпитвах удоволствие от това да съм нужна, преди да се появи най-малкото.

Този път всичко е различно, защото повече няма да раждам.

Щях да поддам на опцията „Хайде още едно!“, но съпруга ми реши, че семейство от петима е перфектно като баланс. И аз знаех, че е прав, защото и с три деца пътуването във влакове, самолети и каквато и да е форма на транспорт, беше приключение. Освен това с всяко следващо дете скачат шансовете за ежедневен емоционален срив, рани по тялото или шумна и конфузна забележка за външния вид на напълно непознат човек.

Отглеждането на „последното дете“ е пътуване

Изпълнено с много радост и малки трагедии. От една страна оценяваш колко преходни са трудните и ярките моменти в ранните години, и намираш лесно своя начин за почивка между тях. Нещо, което нямаше как да знам при първото раждане. Смея се повече, плача по-малко и обръщам внимание на всеки сладък детайл, независимо от това дали къщата е супер разхвърляна и покрива всеки момент ще падне върху нас.

Тъжният момент идва с осъзнаването за това колко бързо бебето ще се превърне в уверено ходещ малък човек ще се отдели от мен и ще започне за създава контакти и преживявания, в които нямам роля.

С удоволствие наблюдавах как по-големите ми деца запчват да откриват себе си и да се адаптират към мястото си в света, но има нещо толкова ценно в този кратък интервал от време, в който света на детето е само семейството му… Забелязвам това чак сега.

Решението да спрем до три деца наистина бе правилното

Със сигурност станах по-добра майка, защото най-накрая се научих да забавям оборотите, да я карам по-кротко и да се наслаждавам на всяка минута с тях.

Две годишото няма да си спомня тези среднощни моменти между майка и дъщеря, но аз ще ги помня с благодарност през целия си живот. И с малко тъга, че отлитат толкова бързо.

Подарих си напълно егоистично правото да присъствам на 100 % във всяка една прегръдка с последното си дете.

Източник: Mother.ly