Престанах да гушкам детето си, когато е тъжно

Първият порив на майката, която вижда детето си тъжно, е да го гушне. Тя смята за свой дълг да го успокои и някак да му достави радостни емоции, за го предпази от всякакви негативни чувства.

Правилно ли е това!

Отговор дава Анджела Анагност-Репка, коментатор на изданието Popsugar. Тя е убедена, че още от най-ранна възраст е добре да оставяме детето насаме с неговите чувства, за да пробва да се справи самостоятелно.

Всъщност, Анджела не винаги е била на това мнение. И тя като всички майки е тръгнала от точно противоположната позиция. Вероятно ще е от полза за много родители  да чуят аргументите ѝ  „за“ и „против“.
Ето нейния разказ.

Снимка: Guliver / iStock

Наскоро загубих близка приятелка, с която общувах от разстояние. Нейната смърт ми оказа силно влияние. Фактът, че не поддържахме пряк контакт за мен нямаше особено значение: връхлетя ме голяма мъка и исках някак да почета нейната памет.
Вечерта седнахме на масата всички заедно и аз съобщих тъжната новина. След това казах на съпруга си, че искам да почета в леглото, но всъщност исках на спокойствие и тишина да потъжа.
Не минаха и 10 минути и моите деца – на 5 и 7 години, влязоха в спалнята. За да ме ободрят, те бяха нарисували весели картинки. Донесоха ми от своите шоколади и бонбони, прегръщаха ме и ме целуваха. Тяхната подкрепа беше невероятно мила, но в този момент аз наистина просто исках да остана насаме със себе си и със своята мъка...

„Мамо, мамо, виж, нарисувах за теб смешно личице. То ти се усмихва!“

„Благодаря, казах аз на дъщеря си – но сега мама иска за потъжи. Ти не си длъжна да ме развеселяваш.“ 
В този момент аз разбрах, че съм допуснала грешка с възпитанието на собствените си деца.
Аз всеки ден им говорех, че е абсолютно нормално човек да изпитва силни емоции. Бях убедена, че е нужно да приемат и да управляват чувствата си, и, че това ще е от помощ един ден, когато пораснат. Затова винаги ги насърчавах и да дават воля на собствените си емоции: яд, разочарование, мъка, радост....

Когато децата с всички сили се стараеха да ме развеселят, разбрах, че те се държат така, както аз постъпвах с тях.
Когато те тъжаха или бяха обзети от ярост, аз винаги се опитвах да ги успокоя, да ги развеселя и да подобря настроението им.
Така в старанията си, аз обезценявах техните преживявания.

Всеки от нас понякога иска да остане насаме с емоциите си

Не иска на сила да „закачи“ усмивка на лицето си, просто защото някой се опитва да му окаже морална помощ и да го подкрепи.
На следващия ден моят син се натъжи за нещо. Не си спомням точно каква беше причината, но си спомних как се чувствах аз преди ден, затова не го притисках. Малката му сестра го прегръщаше, стараеше се някак да му оправи настроението. Това, разбира се, беше мило, но не това му трябваше сега. 
„ Искам просто сега да потъжа“ - каза синът ми.

„Не съм готов да се зарадвам!“ 

Той си спомни моите думи. И ние всички в къщи му дадохме емоционалното пространство, от което той в момента имаше нужда. Той седеше на дивана в хола и тъжеше.
След 20 минути дойде при мен и ми каза: „Мамо, искаш ли да ми почетеш?“, попита той.
Докато седяхме и четяхме, аз усещах, как постепенно се успокоява, защото явно беше преработил и преживял емоцията. След това денят мина спокойно, просто защото не се опитах насила да го успокоявам и зарадвам – той сам се справи с чувствата си.

Сега се опитвам да не забравя този урок. Аз не съм човекът, който може да направи децата си щастливи. Но мога да съм този, който ще ги подкрепи. За тях ще бъда опора №1.

Моята задача е да ги науча да бъдат независими във всички отношения в живата си – особено, когато става дума за емоциите.
Защото, ако сега те не могат да се справят с тях, никога няма да успеят.