Как да постъпим: Хаос в стаята му

Стаята на детето е с краката нагоре и, както често се шегуват възрастните, „Ако кажеш „дий“ - ще тръгне“.

Това не е ваш проблем. Как и от каква възраст хлапето защитава личното си пространство и какво могат да направят родителите, за да не се стигне до конфликт, разказва психоложката Мария Баулина пред letidor.ru.

Може и да ви се струва странно да чукате и вратата на детската стая да остане затворена. Необичайно, защото до скоро синът/дъщеря ви и бил неразделна част от вас – вие сте вземали решение как да обличате, разхождате, храните. И изведнъж всичко се променя и вашето дете иска все повече свобода, спори и воюва с вас за всяка дреболия.

Анализът на кризата на преходната възраст сочи, че в този период не само децата демонстрират цялата „прелест“ на характера си, но и техните родители трудно се адаптират към бързопроменящите се пристрастия и убеждения на детето. Трудно го откъсват от себе си, въпреки че в крайна сметка целта на възпитанието им е в един момент то да стане самостоятелно и да се отдели.

И, ако родителите започнат да му пречат само да начертае граници на собствената си територия и да ги защитава, рушат това, които са градили.

Още от предучилищна възраст родителите се опитват да направят детето по-самостоятелно, да мисли и да разсъждава с главата си, а след това в един момент се стряскат. Идва обаче време да променят поведението си. Защото на 10-12 години детето вече има нужда да прави нещо самостоятелно.

И обикновено стаята, неговият кът или бюрото са експерименталната площадка, на която той ще тества своите идеи, ща подрежда приоритетите си и ще носи отговорност за взетите решения и действия.

Ако превърне стаята си на бардак, това ще е личният му бардак, който един ден вероятно ще подреди – тогава, когато започне да се спъва в разхвърляните си вещи. Как по друг начин тийнейджърът ще може да оцени какво му пречи и какво създава удобство и комфорт?

Снимка: Guliver / iStock

Пътят към себе си и към разбиране на собствената индивидуалност минава през установяване на граници между него и околния свят. Липсата на такива граници има по-сериозни последици от затворената врата и агресивните постерите, налепени по стените.

И, ако родителите непрекъснато нарушават личното му пространство, тинейджърът ще бъде принуден да живее по чужди правила, а по-късно трудно ще взема самостоятелни решения и ще се води по чужд акъл. Така ще израсне неинициативен и лесен за манипулации.

Личното пространство не е определена територия – неговата стая или кът, нито само неговите дрехи, любимото колело или джаджи. То е много по-широко понятие.

Оставете младия човек да има свои тайни, свое тайно пространство, гардероб у в който да крие „скелетите“ си - писмо от момиче, свещена тениска, късметлийска шапка, бележки от приятел...

Как да постъпите:

- Ако фактът, че заключва вратата на стаята си ви обижда, направо му го кажете. Възможно е да прави това по навик, без да осъзнава, че ви обижда. И, след като му кажете, да изпълни вашата молба.

- Ако се притеснявате, че хвърля мръсни и чисти дрехи на едно място, не го заливайте с гневна тирада от сорта на: „Виж на какво прилича стаята ти!
Още по-малко не се захващайте вие да чистите и да подреждате. Има огромен риск да изхвърлите „ценни“ неща, които са му страшно необходими. Това ще отприщи ненужен скандал.
Деликатно предложете да купите контейнери, кашони, папки, за да може нещата по-лесно да отидат по места, а не да се търкалят по пода.

- Не мислете постоянно, че зад затворената врата той прави нещо нередно. Може би той/тя просто иска да остане за малко сам, да помисли и да не говори с никого.

Какво да направят родителите, ако вратата на детската стая стои непрекъснато е затворена?

Личното пространство е свързано не само с физическите граници, но и с психологическия комфорт на подрастващите.
Всеки човек има потребност от време на време да остане сам със себе си, да се алиенира, да помисли за своите проблеми, да отдъхне от чуждите очаквания и изисквания. И с пълното съзнание, че той има нужда от такава свобода, затворената врата е притеснение – той не е съквартирант, а живее заедно със семейството? Тогава какво?

- Представете си, че тийнейджърът ви е охлюв, който искате да извадите от черупката. Какво ще постигнете, ако непрекъснато чукате по нея или с цяло гърло крещите в отвора ѝ? Нищо. По-разумно е да сложите отпред тънко нарязана краставичка и да запазите спокойствие. Постъпете така и с детето. Създайте условия то само да поиска да излезе от стаята, без да го принуждавате.

- Опитайте да разширите ареала му. Нека не приема като своя само само една стая, а цялата къща. Искайте от него помощ и съвет при покупка на нови вещи – щори, кухненси принадлежности ... И не го правете формално, а само в тези случаи, когато ще сте готови да се съгласите с неговите предложения.

- Ако той се връща вкъщи в лошо настроение и бърза да се затвори в стаята си, не го безпокойте 20-30 минути. След това почукайте, и му кажете, че сте готови да изслушате, какво и да му се е  случило.

- Общуването с родителите може да се конкурира по безопасност със „скривалището“ му , само ако тийнейджърът е абсолютно уверен в тяхната подкрепа.

Мона Василева