Покемони под път и над път

„В Ахтопол няма Покемони! Сигурно се явяват след третата мента...“ Подобни шегички са особено актуални напоследък, в разгара на Покемон манията, обзела света.

Милиони геймъри от различни поколения крачат из улици, паркове и плажове, заболи носове в смартфоните си, за да следят джипиеса и да издирват виртуални дребосъци.

Те са измислени още през 1995 г. от Сатоши Таджири като видеоигра за Game Boy на компанията Nintendo и стават суперпопулярни. Следват филми, книжки и играчки с тях, за да се стигне до най-новото смартфон приложение Pokemon Go.

Именно то вкарва хлапета и зрели хора в приключения с претърсване на храсти, отвоюване на територия, в която може да се е скрил покемон (защото те живеят на открито), в преследване на заветните сладурчета с автомобили и даже – с гумена лодка край брега.

Целта е да откриеш фантастичните животинки, да ги уловиш в „покетбол“ и да станеш техен треньор, защото те могат да те защитават от врагове.

Играчка-плачка

Не е нужно да си психолог, за да усетиш, че новата смартфон игра се превръща в зависимост. И като всяка игра носи радост, но и болка, както се е случило с момче, застреляно в двор в Гватемала, защото издирвало покемони в частна собственост.

Забавлението предизвиква катастрофи, караници, въобще – играчка-плачка според някои, докато други защитават привържениците на приложението като пишат на страницата си във фейсбук „Непротивопокемонствувайте!“

Защо обаче зрели мъже се втурват в преследване на покемони заедно със своите деца? Изглежда весело, но и леко инфантилно. „Заинтригуваните от играта са на различна възраст, като обяснението за малките е очевидно, докато сред големите най-пристрастени са хора, родени в края на 80-те и началото на 90-те, когато се появиха покемоните. Поколението след тях не е чак толкова вманиачено“, обяснява психологът Русана Гаджанова. Тя свързва преследването на виртуални животинки от поотраснали геймъри освен с привързаността им и носталгията по миналото и с нежелание да поемат отговорност за зрели решения.

Но пък това е просто игра – дали я играем заради неизживяно детство, или просто защото сме обсебени от нея, тя развива рефлексите, изкарва цели семейства сред природата и ги кара да се усмихват – не е никак малко.

Марина Атанасова