Как правилно да реагираме на детските истерии

Децата на около две-три годинки имат славата на истерици, от които се хващаме за главата, страним, тичаме за чаша вино, намираме успокоение в разговори по телефона, панираме се, крещим. Но замисляли ли сте се за това, че тези малчугани толкова отчаяно се разстройват, само защото самите ние малко успяваме да проявим съпричастност и изобщо да чувстваме? Че не сме в състояние да идентифицираме едно или друго усещане не само у детето, но и у себе си?

А сама по себе си истерията е проявление на нещо много важно и крехко, дори това поведение да напомня на жестока манипулация. Ние просто сме забравили какъв многостранен спектър от усещания може да изпита човек – фрустрация, тревога, ярост, обида, разочарование, дискомфорт. Възрастните са толкова адаптирани към всичко на света, че в техния речник отдавна няма такива думи.

Като цяло – какво правим? Обезценяваме емоциите, не ги уважаваме, като ги считаме за глезотия. Започваме да говорим за тях с оттенък на неприязън или с откровена насмешка, а това показва и как се отнасяме към децата си. Всъщност за нас не са важни истинските състояния, за сметка на „удобните“, когато всичко е разчертано, предсказуемо и по шаблон.

Разбира се е лесно да разберем ядосаната майка: тя е изморена, възможно е да изпитва емоционално изтощение или да е преминала през всички прелести на следродилната депресия. Изобщо, какво ли не може да ѝ се случи… Но всичко това пречи да се учим да разбираме детето и, паралелно с това – себе си, дори да нямаме сили и ресурси.

И децата са хора, техните чувства също са важни, освен това ги изпитват много по-често, отколкото ние. Просто у тях механизмът за справяне с емоциите е истинска загадка. И вместо да заглушаваме всяка проява на бунт у детето, по-добре е да натрупаме опит в регулирането на собствените си емоции по отношение на неговите внезапни трудности.

Проверено е: когато искрено съчувствате и се опитвате просто да бъдете заедно в труден момент, детето много по-бързо се успокоява. А, ако мълчейки, вървите напред, влачите детето, или просто си карате работата, то със сигурност знаете какво следва. Морето от сълзи се увеличава двойно и ви се струва, че това настроение няма край. А вие дори не сте се опитали да помогнете на съвършено безпомощния в подобни ситуации човек. Оставили сте го да страда и вероятно сте му се и поскрали.

Може би в детството на повечето от нас не са отделяли необходимото внимание за истинските детски потребности и са били пестеливи на топлота и любов. Но да се доверяваме на горчивия си опит, особено във време на пълна достъпност на информация за психология на личността и междуличностните отношения, не би следвало, както и не би следвало да игнорираме базовите неща, за които трябва да знаят всички съвременни родители.

Зад всички чувства стоят определени потребности и всеки път, когато демонстрираме разбиране и желание да помогнем, създаваме неразрушима връзка с детето. Ако емпатията ви е съвършено несвойствена, то репетирайте този навик всеки ден, все едно правите десетминутни упражнения. Целта не е да търсите дзена, а просто да престанете спешно да се опитвате да спрете истерика по всички начини, само, за да не чувате ненавистния му плач. Трябва да знаете, че за това детето има важна причина, която вие трябва да разпознаете – то е изморено, обидено, разочаровано от нещо.  

Представете си тогава колко по-широко ще гледате на емоционалния му живот и преди всичко ще го научите само да работи върху собственото си самочувствие. Няма никакви манипулации – само чистата потребност от емоционален комфорт, от майка, която обича, дори и да не й се получава добре. И повярвайте – това, което за вас е незначително, за детето в един момент може да означава целия свят. Затова, като негова майка, споделяйте този свят, без значение дали към момента той е цветен или чернобял.

Да бъдем заслушани, а не осъждани, е желанието на всеки от нас, без значение от възрастта.
Детето у вас със сигурност ще се съгласи с това, така че, между другото – попитайте го.

Текст: woman.rambler.ru, превод: Надя Горанова