Битките на Тео с динозаврите

По време на каменната ера, когато бях студентка, се бях примирила с неканените ни съквартиранти от рода „хлебарки“. С крила и без крила; кафяви, черни и пембени. С прииждащите флоти мравки и някой и друг изгубен пиян съсед. Тогава не бих могла дори да си представя какво ме чака след само някакви си четиринадесет години, разказва майката на Теодор.

От началото на лятото у дома се ходи на пръсти, защото никога не знам зад кой ъгъл се крие я някой динозавър, я някой крокодил – плод на пламтящото въображение на моят Теодорчо. То човек не може да се изкъпе, без да се зареди с арбалет, чук, мрежа и няколко телешки сурови пържоли за разсейване на врага.

Седя си аз кротко в кухнята и Теодор влита с боен вик: „Мамоооооо, бързо ела. ПОМОООООЩЩЩЩЩЩ.“

Хващам тигана за дръжката и разлютена тръгвам по него. Стигаме до двора и пред една купчина въздух Теодор започва да ръкомаха, ръмжи и подскача. Нападали ни били динозаври. Докато се завъртя да се прибирам ме информират, че от там се задават не един, не два, ами четири крокодила. Двама от тях ни били приятели... Хубаво, но кои два?!

Оцеляхме. Докато след няколко дена не заварвам Теодорчо да трупа всички възглавници и одеала, и каквото там си е приготвил зад дивана. Разбира се, строил стена, за да не можели да ни стигнат явно ония два лоши крокодила от онзи ден.

Вече никога не знам с кого, къде и по колко ще трябва да се сражавам. Днес ги храним с грозде, защото били приятели, утре ги замеряме с топчета. Един път динозаврите са добри и заедно борим крокодилите, друг път динозаврите са в ретрограден Меркурий и са зли.
Почти ми липсват хлебарките. Почти.

В малките часове, Цвети Христанова