Време за приказки: Мъдрата кралица Дагмар

Смели ловци, бедни дървари, съобразителни селяни, изкусни предачки, великани, крале, принцове и принцеси, добри и зли тролове, змейове, джуджета, гноми, елфи, морски същества, вещици и магьосници… Книгата „Скандинавски приказки“ прелива от тези герои и отваря врати към удивителния приказен свят на скандинавските народи. Сред гъстите северни гори може да срещнете и горския цар Тапио, а дори и Дядо Коледа и да откриете какви подаръци радват неговите деца. Разходете се в този тайнствен и невероятно красив свят, от който ще се върнете очаровани и помъдрели.

Откъс

Мъдрата кралица Дагмар

Живял някога един принц. От най-ранна възраст всички му казвали, че няма на света по-умен и красив от него, и той дотолкова повярвал на това, че станал много горделив. Като дошло време да се задоми, принцът се заклел, че ще си намери за жена девойка, която да не му отстъпва по ум и красота. Старият крал наредил да съберат в двореца най-разумните и хубави девойки от цялото кралство, но синът му не харесал нито една. Тогава принцът решил да тръгне да търси по света подходяща за него жена.

Обиколил той много кралства и видял много момичета, но така и не си намерил невеста и тръгнал да се прибира у дома.

Замръкнал принцът в една гъста гора. Конят му взел да плете крака от умора, а и самият той бил много гладен и жаден. Внезапно забелязал да се вие дим над дърветата и скоро попаднал на малка къща. Слязъл принцът от коня, влязъл в къщата и що да види – на масата седели бедно облечени старец и старица и вечеряли сух хляб и мляко. Той се поклонил на стопаните и казал:

– Добър вечер, добри хора. Ще ме пуснете ли да пренощувам у вас тази нощ?

– Как да не те пуснем? – отговорил старецът. – Макар че сме бедни хора, ние се радваме на всеки гост.

Излязъл стопанинът от къщата, завързал коня, напоил го и му дал наръч сено. През това време старицата нагостила госта с мляко и сух хляб.

След вечерята всички легнали да спят. Ала дървената пейка съвсем не била като пухеното кралско легло, така че принцът се въртял цяла нощ, а на разсъмване чул в горната стая да поскърцва чекрък и някаква девойка да пее. И тя пеела толкова хубаво, че той направо се захласнал!

Щом се събудили старците, той ги попитал:

– Кой пее толкова хубаво в горната стая?

Стопаните започнали да го убеждават, че там няма никого и че просто е сънувал, ала принцът не спрял да настоява, докато не му казали истината.

– Да – признали старецът и старицата, – ние имаме дъщеря, която се казва Дагмар. Точно тя пееше тази сутрин. Само че я крием от всички, защото живеем сами в гората и се страхуваме да не я нарани някой лош човек.

– Прави сте – съгласил се момъкът. – А може ли да видя вашата дъщеря? Или тя е толкова грозна, че се срамува да се покаже пред хората?

Обидил се старецът от думите му и извикал дъщеря си, а принцът само това и чакал.

Слязла тичешком една девойка и попитала:

– Защо ме повика, татко?

– За да поздравиш нашия гост – отвърнал старецът.

Погледнала девойката принца, цялата поруменяла и замръзнала на мястото си. Момъкът също не можел да откъсне очи от нея. Бил обиколил толкова много кралства по света, но досега не бил срещал такава красавица. Двамата дълго се гледали мълчаливо. После принцът се опомнил – не подобавало на кралски син да се захласва по някаква бедна селянка. Сбогувал се той със стопаните, щедро ги възнаградил за гостоприемството и продължил пътя си.

Прибрал се принцът у дома, но не можел да намери покой. От ума му не излизала прекрасната Дагмар. Където и да погледнел, където и да отидел, все тя му се привиждала. Най-накрая принцът решил:

– Ще я изпитам да видя дали умът ѝ отговаря на нейната красота. Ако не е достатъчно умна, няма какво да мисля за нея.

Проводил той при девойката един пратеник с две кълбета копринена прежда и заръката да изтъче балдахин за кралското легло. Дагмар отцепила две малки трески от една греда на стената, дала ги на пратеника и рекла:

– Кажи на принца да заповяда да измайсторят от тях стан, за да мога да изтъка балдахина.

Разбрал принцът, че девойката не е по-глупава от него, но все пак решил да я изпита още веднъж. Проводил пратеника при нея да ѝ каже да се яви в двореца нито през деня, нито през нощта, нито пеша, нито с каруца, нито гола, нито облечена. Като чула това, Дагмар се увила с рибарска мрежа, разпростряла на земята голямо парче зебло, седнала на него и казала на баща си да я завлече с парчето зебло до кралския дворец. Така тя пристигнала там по здрач – денят отивал към края си, а нощта още не била настъпила.

Принцът я посрещнал, завел я в двореца и казал на баща си:

– Татко, на света няма по-красива и умна девойка от Дагмар. Позволи ми да се оженя за нея, защото не искам да чуя за друга невеста.

Намръщили се кралят и кралицата. Къде се е чуло и видяло принц да се жени за дъщерята на прост селянин? Само че синът им не отстъпвал от своето и те трябвало да се съгласят. Вдигнали пищна сватба, за да му угодят. Точно преди сватбата старият крал повикал принца и му казал:

– Синко, обещай ми, че един ден, когато се възкачиш на престола, Дагмар никога няма да се меси в кралските дела. Въпреки че е умна, не е правилно селската дъщеря да обявява решенията си в тронната зала.

Макар че много обичал Дагмар, принцът обещал да изпълни заръката на баща си.

Минало време, родителите му си отишли един след друг от този свят и той се възкачил на престола заедно с жена си. Отдавна в Дания не било имало такава мъдра и справедлива кралица като Дагмар. Тя помнела в каква мизерия е израснала и се опитвала да помогне на бедните хора с каквото може.

Само че в ума на младия крал се загнездила черна мисъл. Страхувал се да не би хората да започнат да говорят, че не той се разпорежда в кралството си, а се води по акъла на жена си. Причината за това бил един от кралските съветници, който постоянно му шепнел, че народът одобрява повече решенията на Дагмар. Ядосал се кралят, извикал жена си и ѝ казал:

– Напусни двореца. В едно кралство трябва да има само един крал, а не двама. Приготви се и се върни при баща си в горската колиба.

– Добре – отвърнала Дагмар, – ще отида при баща си. Само те моля да изпълниш три последни мои желания.

– Кажи какви са желанията ти – рекъл кралят.

– Изпий чаша вино с мен, за да се разделим с добро. Нареди да ме откарат с голяма карета, за да не се налага да вървя пеша, и ми позволи да взема от двореца това, което ми е най-скъпо, за да ми напомня, докато съм жива, за нашия живот.

Думите ѝ трогнали краля и той заповядал да донесат вино, за да изпие с жена си една чаша на прощаване. Наляла му тя чашата и незабелязано сипала в нея приспивателно. Изпил кралят виното и заспал. Тогава Дагмар наредила да го отнесат в каретата и го отвела със себе си в къщата на родителите си. Там го сложили на леглото, а тя облякла обикновена селска рокля, седнала на чекръка и запяла песента, която младият принц бил чул първия път, когато пренощувал у тях.

Кралят спал дълго време, но накрая се събудил и що да види – лежи в колиба на бедно селско легло, а до него жена му преде на чекръка и пее.

– Пак си престъпила волята ми – извикал той. – Защо си ме довела тук?

– Не съм престъпила волята ти – отвърнала Дагмар. – Та нали ми разреши да отнеса от двореца това, което ми е най-скъпо! Нима не знаеш, че за мен ти си най-скъпото нещо на света?

– И този път ми даде добър урок – казал с въздишка кралят. – Хайде, приготвяй се да си вървим у дома. Не можем да останем тук, иначе кой ще управлява кралството?

От този ден нататък кралят отменил забраната си и по всички въпроси сесъветвал с кралицата. Той разбрал, че няма нищо срамно съпругата му да е по-умна от него.