Снимка: Shutterstock
Неделята е тъжен ден за хора,
усещащи един от друг умора,
държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
„Не закъснявай!“ — бях ѝ казал. „Няма!“
И дойде в три без четвърт вместо в два.
И тръгнахме по улиците стари
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.
До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст „Бръснарница Багдад“;
след туй гаражът, малката градина
и железарят, с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.
И ний вървяхме и не си говорехме,
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.
И аз си мислех: „Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът ѝ бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.
Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?…“
И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: „За какво мечтаеш?“
„За теб! — отвърнах аз. — Нима не знаеш?“
„Обичаш ли ме?“ — каза. Казах: „Да!“
И както тъй вървяхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и „Бръснарница Багдад“.
Валери Петров
