Ах, усмихнатата ми майка, седи под сухото дърво на годините...

"Моята майка постепенно се оттегля 
От света и от себе си
Отделя света от себе си и себе си от света
Затваря очи и съединява сън и реалност
Затваря една по една вратите към миналото
В просъницата на деня бъдеще не се вижда 
Проточило се е безкрайно настояще 
Процеп във времето неизмеримо 
Фантастичното пътуване между невроните
Материализира несъществуващи звуци и хора
Изгребва напосоки спомените и ги смесва
Заедно с действителни лица и събития
В карнавалното шествие на денонощието
Където смешно и зловещо са облечени в еднакви костюми
А тъмно и светло са неразличими
Забравила е датите на раждане и смърт
На своите родители
Забравя хапчетата да изпие
Забравя накъде е тръгнала и защо
Забрави женската суета
И рядко се реши
Посивя синьото на очите й
Кожа и кости е останала
Извинява се всеки път 
Ако сбърка и се срамува по детски
Че си е изцапала бельото
Казва – чисто е всичко е чисто
Гащите роклята и аз съм чиста
Не искам да се къпя
Не искам да ям
Не искам да излизам
Примирява се преоблича се
Моли да я изкъпя да се разходим навън
Крие се от несъществуващи хора
Които пресичат апартамента
Заключва се по два пъти
И си записва: днес е четвъртък
Почти не говори вече моята майка
Гледа в нищото и мълчи
Тишината е препълнила стаята
А може би е постигнала Пустотата
Седи под сухото дърво на годините
Вижда нещо
Което аз не виждам
Знае нещо 
Което аз не знам
А на тръгване казва:
Много те обичам и дай да те целуна
Понякога гласът умолява
Понякога е тъжен
Друг път сърдит
Почти никога не е весел
Ах, усмихнатата ми майка
Чаровницата 
С фишуто и обувките на висок ток
С колана през тънкия кръст
Изправен гръб
Самочувствие
И безупречна кройка на дрехите
Кокетката ми
Мама

Вече я няма.

Силвия Чолева, "Празнуване на 90-ти рожден ден"