Светът има нужда от добри деца

Аз съм такава майка. Онази, която засрамва децата си всяка сутрин, като ги оставя за училище. Само дето аз не ги засрамвам с целувки и „обичам те” за чао или с плюмчене на пръсти и чистене на лицето. Не. Засрамвам ги с нещо много по-странно. Всяка сутрин, когато изскочат от колата, извиквам след тях: „И да бъдете добри!”

Всеки следобед, когато ги вземам, питам: „Днес към кого беше добър?” Понякога им се налага да мислят дълго и продължително, за да ми кажат най-накрая, че са били добри с училителката си, понеже не са създавали проблеми и не са говорили цял ден. Друг път добрината сама се изтърсва от устите им в балончета от щастие: „Разсмях Раян”; „Казах на Джон, че има хубава раница.”, „Помогнах на Сузи, понеже си изпусна всички учебници.”; „Джоуи ме изпрати до кабинета на сестрата, понеже ме удариха в лицето на народна топка.”

Чак след като изчерпим въпроса към кого са проявили добрина, ги питам за деня им в училище. „Имате ли домашни?” „Как мина контролното по математика?” „Трябва ли да се упражняваме с четенето?” Но тези въпроси са доста по-маловажни за мен в сравнение с добрината, която са проявили през деня. Честно казано, домашното, математиката, четенето хич не ме интересуват толкова, колкото това дали са били мили.

Трудно е да игнорираш омразата, която е обзела света напоследък. Новините ме карат да плача и да викам – понякога по едно и също време. Коментарните секции под статиите в интернет са пълни с омраза. Публичното осмиване е яростно и всеки е бесен за нещо. Хората са тъжни, ядосани и наранени.

И каква е противоотровата за всичко това? Добрина. „Не бъди гадняр” е мотото на добрите и свестни хора, но е необходимо повече от това просто да не си гадняр; трябва добрина.

Можем цял ден да говорим на децата си да бъдат добри, но говоренето няма да ни отведе далеч. Трябва и да им покажем как да бъдат добри. Онзи ден, докато отивахме на вечеря, някаква кола засече съпруга ми. Той натисна клаксона и изманеврира и всичко изглеждаше нормално, докато колата не се изравни с нас и шофьорът не смъкна прозореца си. „О, не”, помислих си. „Моля ти се, само да няма кофти думи пред децата.” Но другият шофьор се надвеси над прозореца си и се извини искрено. Поклати глава и се засмя на собствената си грешка. Съпругът ми също се разсмя и го увери, че всичко е наред. Накрая всички продължихме по пътя си по-спокойни и по-щастливи.

„Какво каза той?”, попита едно от децата.

„Извини се”, отговорих аз. „Стават грешки. Извиняваш се, прощаваш и продължаваш. Посмей се, ако можеш. Бъди добър.”

Не е ли това начинът, по който трябва да работи светът през цялото време?

Въпреки всичко и аз понякога не мога да покрия стандартите си за добрина. Колкото и да ми се иска да съм перфектна, не съм. Крещя повече, отколкото вероятно трябва. Нетърпелива съм. Забравям рождени дни и не се обаждам на най-добрата си приятелка достатъчно често. И бързо избухвам, когато съм стресирана, гладна или изморена. Ето защо в нашето семейство много се практикува извинение и прошка – ама много.

Не само се опитвам да обясня на децата си какво е да си добър, но се старая и да им покажа. Правя комплименти на непознати пред тях. Обяснявам, че шофьорът, който ми отне предимството, може би е разсеян. Показвам им колко е важно да си благороден и отстъпчив. Показвам им също, че няма проблем да бъркаш от време на време, стига сърцето ти да е, където трябва, и да се опиташ да поправиш грешките си. Не искам децата ми просто да не са гадняри; искам децата ми да са добри хора.

Може и да изглежда, че гневът и невежеството властват навсякъде. Може и да изглежда, че повечето родителите искат децата им да са изключителни ученици, атлети, музиканти или художници. Чуваме всякакви ужасни истории за майки и бащи, които обвиняват учителите за мързела на собствените си деца. Думата „талантлив” се подмята насам-натам във всекидневни разговори. Родителите „скромничат” със спортните лагери на децата си. И постоянно говорим за еди-си-какво за напреднали или еди-си-какво за надарени.

Ами, аз не се подвеждам по това. Има много повече добри и мили хора по света, отколкото гадняри. Струва ми се, че по-голямата част от родителите ги е грижа повече да отгледат добри хора, дори това да означава децата им да не стават за другите неща. струва ми се, че повечето хора викат след децата си „Бъди добър!” И работата е там, че децата са програмирани да са добри. Те искат да са такива. Просто трябва да им покажем, че способността им да разпръскват добрина е по-ценна за света от силата да вкарат победния гол или да минат с отличен теста по физика.

Така че ще продължа да бъда такава майка. Онази, която крещи „Бъди добър!” вместо „Приятен ден!” Онази, която пита за добрите дела вместо за спелуването. Онази, която иска да говори за приятелство и работа в екип на родителските срещи вместо за нивото на четенето и математиката.

Защото вече не е достатъчно просто да не си гадняр.

Кристин Орган