Защо реших да направя обрязване на сина си

В 20-ата седмица от бременността отидох на преглед с ултразвук и лекарите обявиха тържествено на мен и мъжа ми: „Момче!“

Още същата тази вечер с мъжа ми определихме как ще наречем сина ни и решихме, че задължително трябва да му направим обрязване (хирургическо отстраняване на препуциума - кожата, покриваща главичката на пениса, станала практика в някои религии, като ислям и юдаизъм - бел ред.)

Веднага, след като ни изписаха от родилния дом, се заех да разуча въпроса. Неприятно ми беше да открия, че тази проста, разбираема и въобще не нова за човечеството манипулация се възприема от много хора като опасна екзотика.

Подозирам, че ако беше възможно обрязването да се извърши още в родилния дом (както е прието в САЩ), тази процедура щеше да се възприема доста по-лесно.

Тук е важно да уточня, че идеята да обрежем детето беше моя. На мен никой не ми вярваше, защото мъжът ми е татарин. И само той, преживял операцията в съзнателна възраст – на седем години, знае прекрасно колко боли.

Но въпреки това не успя да обори моя аргумент, че обрязването е най-добрата профилактика срещу фимоза (състояние, при което отворът на препуциума е по-нееластичен, което затруднява свободното заголване на главата на мъжкия полов член.).

На бабите им беше жално за детето до плач. На всички десетки мами в социалните мрежи и форуми, които сметнаха за необходимо да ми съобщят, че у човешкото тяло няма излишни части (в отговор на въпроса ми: „Къде в нашия град правят това добре?“)

Специалисти потвърждават, че идеалното време за обрязване са първите три месеца след раждането: зарастването е бързо, а самата случка не оставя отпечатък в паметта на бебето.

Няма да скрия, че на няколко пъти бях готова да се предам и да оставя нещастния препуциум на мястото му.

Например, когато в детската клиника ми обявиха, че тази операция при тях се провежда под обща упойка и струва много скъпо за моя джоб.

„Добър хирург, макар и странен“ – така една жена от майчинска група във Фейсбук ми препоръча горещо един лекар, но той приличаше на месар от филм на ужасите.

Вече започнах да търся синагога или джамия, които да са близо до дома ни, за да разпитам там, когато се натъкнах на телефон на лекар от малка частна клиника, специализирана в обрязването.

Той обеща, че ще работи с местна упойка и скалпел (а не с обща наркоза и лазер), предупреди, че е нужно да се направят някои изследвания и помоли да не мъчим бебето с глад в деня на операцията. Отдъхнах си и започнах да се подготвям.

В деня, в който беше назначена процедурата, разбрах, че ужасно ме е страх и помолих мъжа ми да се отправи към операционната с детето.

Не мога да кажа уверено кое е по-зле: да съм до сърцераздирателно плачещото дете и да държа ръцете и краката му, или да седя в съседна стая и да слушам нечовешкия му рев (воплите на сина ми се чуваха в цялата клиника).

Мъжът ми, въпреки бледозеления цвят на лицето си, запази самообладание и дори с възхищение отбеляза колко професионално е работил лекарят.

След препоръките как да се грижим по-нататък за детето, радостно си тръгнахме. Но още не знаехме, че най-силните впечатления от преживяването ни очакват след няколко часа, когато отмина действието на упойката и си задавахме въпроса: „Господи, какво направихме?“

Всеки ден изпращах на нашия търпелив хирург снимки от пострадалата част на тялото в продължение на седмица.

Вярата ми в това, че не сме извършили напразно издевателство над бедното дете, а сме предприели много полезна стъпка, ми върна участъковият педиатър по време на планов преглед няколко седмици след операцията.

Преглеждайки сина ми, тя обяви, че това е действително разумно и подчерта колко често и се налага да преглежда възпаление на препуциума на малки момченца.

Сега въобще не съжалявам, че вкарах семейството ни в тази история.

Ако ни се роди втори син, разбира се, отново ще преминем през това, още повече, че вече имаме нужния опит. Но именно затова много се надяваме, че ще си имаме момиче.

Оксана Литовченко, detstrana.ru