За протокола

Публикуваме текста на Дженифър Анистън срещу жълтата преса, който тя изпрати на Huffington Post, за да чуем и нейната гледна точка в най-последния скандал, заформен от таблоидите на неин гръб: „това коремче, дето го е пуснала, какво е – бременна ли е, или е надебеляла?“

Писнало ми е от критиката, ей така, за спорта

Ще започна с уточнението, че никога не съм обръщала внимание на клюки. Не ми се иска да захранвам с енергия бизнеса с лъжи, но ми се ще да участвам в един по-голям разговор, който вече е започнат и трябва да бъде продължен. Тъй като нямам профили в социалните медии, реших да споделя мислите си тук, пишейки.

За протокола, не съм бременна. Но ми е дошло до гуша. Писнало ми е от критиката, ей така, за спорта, и от подигравките към нечие тяло, които се появяват ежедневно, маскирани като „журналистика“, „Първата поправка“ или „звездни новини“.

Всеки ден със съпруга ми сме тормозени от десетки агресивни фотографи, заградили дома ни, които биха стигнали неподозирани „висоти“, само и само да се сдобият с каквато и да е снимка, дори това да означава да застрашат нас или злочестите пешеходци, минаващи случайно наблизо. Ще оставя обществената безопасност настрана, защото искам да се фокусирам върху по-голямата картина, свързана с това какво всъщност разкриват тези откачени таблоидни ритуали за всеки от нас.

Ако съм вид символ за някакви хора, то явно съм пример за обектива, през който ние, като общество, гледаме на нашите майки, дъщери, сестри, съпруги, приятелки и колеги. Третирането на жените като предмет и критиката, на която ги подлагаме, са абсурдни и обезпокоителни. Начинът, по който аз съм изобразявана от медиите, е чисто и просто отражение на това как виждаме и изобразяваме жените по принцип според някакви изкривени стандарти за красота.

Посланието, че момичетата не са красиви, освен ако не са изключително слаби, е нещо, което съвсем охотно купуваме

Понякога културно обусловените стандарти имат нужда от различна перспектива, за да можем да видим какво всъщност са – всеобщо одобрение... подсъзнателно споразумение. Ние определяме това споразумение. Малките момиченца навсякъде попиват това споразумение – пасивно или другояче. И това започва рано. Посланието, че момичетата не са красиви, освен ако не са изключително слаби, че не си струват вниманието ни, освен ако не изглеждат като супермодел или актриса от корицата на списание, е нещо, което съвсем охотно купуваме.

Тази нагласа момиченцата отнасят със себе си, превръщайки се в жени. Използваме „новините“ за звезди, за да задълбочим това античовешко виждане към жените, фокусирайки се единствено върху нечий външен вид, който таблоидите превръщат в състезание за спекулации. Бременна ли е? Да не би да яде много? Май се е отпуснала? Дали бракът й не се разпада, щом фотоапаратът е засякъл такова физическо „несъвършенство“?

Казвах си, че жълтите вестници са като комиксите – не бива да ги вземаш насериозно, просто някаква сапунена опера, която хората следят, когато имат нужда да се разсеят. Но вече наистина не мога да си го повтарям, защото реалността, включваща преследването и превръщането ми в предмет, което изпитвам на гърба си вече десетилетия, отразява изкривения начин, по който определяме стойността на жената.

Ние сме пълноценни личности със или без партньор, със или без дете

Специално през последния месец ми се изясни колко много преценяваме дадена жена според семейния или майчинския й статут. Количеството ресурси, които пресата разхищава в момента, опитвайки се да разбере бременна ли съм, или не съм (за пореден път... кой ли ти брои), доказва задълбочаването на това схващане, че жените са някак непълноценни, неуспешни или нещастни, ако не са омъжени с деца. По време на последния крайно скучен цикъл новини за личния ми живот имаше масови стрелби, мълнии, важни решения на Върховния съд, предстоящи избори и всякакви други по-струващи си новинарски теми, към които „журналистите“ можеха да насочат ресурсите си. И ето тук излизам от тази тема: ние сме пълноценни личности със или без партньор, със или без дете.

Не съм в преследване на майчинството

На нас се пада да решим какво е красиво, когато се отнася за нашите си тела. Това решение е наше и само наше. Нека да го вземем за себе си и в името на всички млади жени по света, които гледат на нас като на пример. Нека да го вземем съзнателно, извън шума на жълтата преса. Няма нужда да сме омъжени или да сме майки, за да се чувстваме пълноценни. Трябва да определим нашето си „... и заживели щастливо“.

Уморих се да бъда част от този наратив. Да, може и да стана майка някой ден, и понеже го споменавам, обещавам, че ако някога се случи, първо на вас ще кажа. Но не съм в преследване на майчинството, защото се чувствам непълноценна по някакъв начин, както би ни накарала да мислим културата ни на звездни новини.

Възмутително е, че ме карат да се чувствам „по-малко от...“, понеже тялото ми се променя, и/или съм хапнала бургер на обяд и съм снимана от особен ъгъл, поради което за мен се мислят две неща: „бременна“ или „дебела“. Да не споменавам болезнено неловките моменти, в които бивам поздравявана от приятели, колеги и дори непознати по повод една измислена бременност (обикновено по десет пъти на ден).

От опита, натрупан през годините, съм се научила, че практиките на таблоидите, колкото и да са опасни, няма да се променят, или поне не скоро. Това, което може да се промени обаче, е нашето внимание и реакция към такива отровни послания, заровени под привидно безобидни истории, поднесени като истина и оформящи идеите ни за това кои сме. Ние решаваме колко ще купим от това, което се продава, и може би някой ден на жълтата преса ще й се наложи да види света през различен, по-човешки обектив, защото консуматорите ще са спрели да им купуват глупостите.