Математик с 4 внучета нагоре надолу из планините

Рецепти за възпитанието и каляването на децата в планински условия – нека се вслушаме в тях! Дава ги Владимир Сотиров: 75-годишен мъж, баща и дядо, който от малко момче обикаля българските планини заедно със своя дядо, и има огромен опит.

Съветите му, не само свързаните с върховете и преходите, са толкова ценни за всеки родител, че просто се чудим как не сме срещнали този човек по-рано. Добре, че написа книгата „На планина с деца“, за да я разлистим и да потърсим среща с него.

Всъщност, книгите са две – първата е голям албум, събрал много истории, снимки, карти и натрупан опит от обиколките на всички планини у нас, а втората е синтезиран наръчник с инструкции и случки.

Владо, какво трябва да знаем за вас, освен че сте планинар и имате внуци и книга за тях?

По професия съм математик. Вече съм пенсионер на 75, но продължавам да чета лекции пред студенти и те, заедно с внуците, ме държат на повърхността, вместо да затъна в кръстословици и телевизионни сериали.

Откога обикаляте планините? Какви преходи правите, по колко време?

Началото го постави дядо ми с екскурзии на Витоша, още когато бях дете. Тогава възможностите бяха твърде ограничени – нямаше автомобили, нямаше и лифтове. Но любовта към природата вече беше покълнала. Като студент продължих с жена ми, а по-късно и с дъщеря ми.

Избирахме трудни маршрути, далече от хижите с многолюдни групи. Дъщеря ми беше на три години, когато за пръв път я заведохме  на палатка на Урдините езера в Рила. Същият сценарий започна да се разиграва с внуците ми: най-големия го поведох из Рила пак на палатка, когато беше на две, после тръгнахме с двете момчета, присъедини се и внучката, а накрая в палатката влезе и четвъртият внук. И ето ни петима в „дядовата ръкавичка”!

Големите екскурзии са за по 5 – 7 дни в Рила или Пирин. Щом сме на палатка, няма как да правим преходи. Затова правим еднодневни „лъчове” до Вихрен, Мальовица, Кременските езера, обикаляме Седемте езера и т. н. Носим си храна за обяда и се връщаме да спим в палатката.

Кои са най-опасните и най-трудните планини?

Не можем да говорим изобщо за опасни и безопасни планини. Всяка планина има и опасни, и безопасни места. Човек може да си счупи крака и на стълбата към апартамента, ако не внимава, нали? От нас зависи какъв маршрут ще изберем и как ще се държим. Никой не ни кара да си търсим белята по немаркирани пътеки, надвесени над пропасти. Доста е субективно да сравняваме планините и по трудност, защото отново всичко зависи от това къде сме.

Но, общо взето, Пирин е далеч по-трудна планина от Родопите, защото всеки пирински преход включва изкачване на „порта” и след това слизане. Ако ще се връщаме в палатката, прехвърлянето се умножава по две, което вече може да даде хиляда метра денивелация. Толкова е например изкачването на Вихрен от хижа „Бъндерица”.

Родопите предлагат далеч по-равни и затревени терени, без ужасяващите пирински канари. Рила също бих причислил към трудните планини. На Витоша пък има пътеки дори за прохождащи деца – водопроводната пътека от Железница до Бояна действително е водоравна. Много подходящи за еднодневни екскурзии без особени претенции са по-ниските планини около София – Лозенската, Люлин и Плана. Да не забравяме и Панчаревското езеро. В интернет има предостатъчно информация за всякакви маршрути във всички планини.

Кога и къде не бива да се ходи в планината?

Бих казал, че най-опасни в планините са гръмотевиците на открити места. Виждал съм с очите си как пада мълния върху скалите под връх Вихрен: все едно, че се взривява ракета с напалм! За щастие, бяхме вече в хижата. Проблемът е, че трудно можем да предвидим времето, защото високо в планината то може да е съвсем различно от предсказаното долу в града. Затова винаги трябва да имаме едно наум и да бягаме надолу навреме, преди да затрещи.

Без какво не бива да се ходи в планината?

Нарочно ще се изразя леко преувеличено: без всичко може, само не и без дрехи! Случвало ни се е по цял ден нищо да не ядем – или защото не сме си взели, или защото бързаме. Децата са свикнали изобщо да не пият вода. Вървели сме посред нощ без фенерче.

В раниците обаче винаги е имало резервно яке, а децата са били облечени с дълги панталони и високи обувки. Ей го, средата на юли е, а на Мусала заваля сняг. Не ми се мисли за ония безметежни шегаджии, които са тръгнали нагоре по фланелка, къси панталони и джапанки! Колкото и да е горещо, на 3000 метра посред лято може да стане зима. Дори дъждът не е толкова опасен – внуците са свикнали да вървят вир-вода мокри, но става опасно, когато завали сняг или суграшица. Затова народът го е казал далеч преди мен: зиме с торбица, лете с абица!

С четирима внуци на палатка – предизвикателството е голямо, как се справяте? Кои са основните ви страхове на тръгване?

Всичко е въпрос на възпитание и тренировка. Бих казал, че в планината няма голяма разлика между грижите за едно дете и за четири. Ако едно от децата легне на пътеката и започне да пищи за мама, има ли значение, какво ще правят останалите трима?

Ако едно от децата откаже да яде от общата храна, какво, специално меню ли ще му приготвям? Ако имам някаква рецепта за възпитанието, тя е, че всяко от децата е било подхващано още от раждането му. Заспиване - на загасена лампа. Мама и татко излизат на разходка – лека нощ на мама и татко! Храна – каквото има на масата. Обикновено децата прохождат на около годинка, тогава започват и истинските разходки. Първо в парка за ръчичка, но на годинка и половина детето спокойно може да ходи из Витоша. На две – две и половина, из Рила. На три-четири, на Мальовица и Вихрен.

Разбира се, преди няколкодневните екскурзии на палатка и изкачване на височини правим тренировки за „загряване”, но те също са твърде натоварващи.

Внучката Мила наближаваше 3, когато измина за 12 часа целия път от Пампорово през Каньона на водопадите до Смолян, а това са 25 километра! След тази екскурзия тя вече спокойно обикаляше Седемте езера на Рила, а на четири се изкачи на Вихрен и то над Казаните. Най-малкият, Максим, беше на четири, когато за 13 часа извървя целия път от Пампорово до Голям Перелик и обратно – общо 35 километра! Вторият, Боян, нямаше още 3, когато изкачи Мальовица. Разбира се, най-големият, Антон, във всичко беше първи: той понесе всички трудности и мои грешки, а следващите просто следваха, казано научно, неговия поведенчески модел.

Приведох километрите и възрастите на децата, за да илюстрирам един основен извод в книгата: всяко дете може да бъде на тяхно място. Да беше едно, някой ще рече, че е супермен, но е малко вероятно и четирите да са такива, нали? Убеден съм, че децата крият възможности, за които възрастните не подозират, но трябва някой да ги отключи, а преди това трябва да повярваме в тях. Затова казах, че всичко е въпрос на възпитание, но възпитание само на децата ли, или и на възрастните?

Впрочем на въпроса: с така възпитани деца аз страхове нямам, защото до себе си имам истински планински другари.

Сам човек в планината е екстремно преживяване, а когато става дума за малко дете, оставено само за часове, застрашава живота. Какво трябва да знаят хората?

Честно ще споделя, че ходенето с четири малки деца е голямо предизвикателство! Дори не само на планината, а и в София. Представете си как съм се качвал в автобуса, когато най-малкият е бил на година и половина, момиченцето – на три, а „големите” – на 7 и 8. Очите ми ставаха като на хамелеон – въртящи се в четири посоки, и само ги броя. Защото е достатъчно някое от малките да клекне зад кошчето за боклук, и ще изчезне от погледа ми.

Малкият турист пред вечността

Същият кошмар беше и в планините: децата на тази възраст са дребни и лесно могат да се шмугнат някъде в смриките, докато берат боровинки. Забелязах нещо много интересно в тяхното поведение: докато бяха на 3-4-5 годинки, децата много лесно губеха пътеката. Току изведнъж кривнеха встрани и трябваше да ги връщам.

После си го обясних: ами те не гледат на пътеката от метър и седемдесет като големите, а от седемдесет сантиметра. Затова не я виждат като нещо цяло, а всяка пролука между две смрики им изглежда пътечка. А колко трогателни са усилията им да се катерят по камъните, които за големите са стъпала, но малките трябва да легнат върху тях и да си повдигнат коляното до брадичката, за да се изкачат! Разбира се, из Рила и Пирин има десетки места, на които съм ги държал за ръце – дупки между камъните, сипеи, пропасти… По тази причина още не съм имал смелостта да мина с децата през Кончето на Пирин: четири деца няма как да държа с две ръце! Две може: с Антон и Боян, когато бяха на 9 и 11, се изкачихме на Олимп, като за всеки случай на едно зловещо място ги държах за ръце и дори ги бях вързал с въже. Най-вече за мое спокойствие!

Опасности, казвате… А къде ги няма? В градовете ли, където някой ненормалник може да ни помете на автобусната спирка? Броят на загиналите по тротоарите е несравнимо по-голям от броя на умрелите по туристическите пътеки. Естествено, съществуват и чисто планински опасности: диви животни (мечки, вълци, змии…), но и домашни – бикове, овчарски кучета… А зер няма „домашни любимци”, които са смъртна опасност?

В крайна сметка децата трябва да знаят за опасностите и предварително да са подготвени за тях, а не да изпадат в паника. Моите внуци например се радват, когато видят змия, и ме викат да я снимат, а не пищят от ужас, защото знаят, че змията никога не напада, ако не я настъпиш. Е, значи, внимават в краката си и гледат да не я настъпят.

Специално искам да засегна темата за опазване на природата. Децата са приучени още от количката, че всичко живо е ценност и никакви цветя не трябва да се късат, нито пък пеперуди да се убиват. Боклуците – обратно в раницата. Нещо повече, докато вървят по пътеките, те непрекъснато щъкат нагоре-надолу, за да събират чуждите бутилки! Паленето на огън също е занимание, което изисква специално внимание заради пожарите.

Виждам, че сте доволен от внуците си. А те доволни ли са от дядо си?

Смея да твърдя – да! Факт е, че никое от децата досега не е отказало да дойде на екскурзия. Напротив, всяко пита кога ще тръгнем и къде ще отидем. Мисля си, че освен най-видимите резултати на планинарството – тези, които лежат на повърхността: физическото закаляване, дисциплината, способностите за „сървайвър” и пр., има допълнителни резултати, които са на по-дълбоко ниво и едва ли се осъзнават от децата, но несъмнено оставят следи в тяхното съзнание.

Тук включвам на първо място самочувствието на индивиди, които не се страхуват от природата – те са едно на едно с нея. На второ място идва „равенството” с възрастните, а това равенство се проявява най-осезателно в борбата с природните стихии: детето е мокро до кости, но и аз съм мокър. Детето е гладно, но и аз не ям. То е капнало от умора, но и аз не крия, че едва вървя.

Искам да вметна, че децата имат твърде изострено чувство за справедливост дори когато са пеленачета: те чудесно правят разлика между командите на възрастните, които те възприемат като мотивирани единствено от принципа „Ти си малък и ще мълчиш!”, и изискванията, които са плод на необходимост.

Във втория случай децата приемат изпълнението на задължението си без всякаква съпротива. А, има и трето, което за малките също е от голямо значение: гордостта, че могат да се изфукат пред съучениците и приятелчетата си с планинарски подвизи, на които другите са неспособни. И имат всички основания!

Очаквайте продължение с препоръки за възпитанието в планината.

Станислава Петкова