Искам на метрото с Питър Пан

Щеше ми се първият клик на 5-годишната ми дъщеря със света извън България да е с Тайланд – една обиколка на островите с корабче в тюркоазените води на Индийския океан, каране на рикша сред слонове и вида на количките с деликатесни пълзящи гадини вместо млечна царевица щеше да я изстреля в друго измерение на фантазиите.

Сега, когато е на 10, ще оцени приключението още по-пълноценно и билетите ни са букнати почти година по-рано. Първият ѝ полет беше до Лондон, другото ми вкъщи в Европа.  Отидохме на гости на приятели, с които празнувах рождения си ден, а тя нямаше търпение „да се вози на метрото с Питър Пан“.

Седмицата ни там завърши с екшън, който леко я разтърси, но въпреки това градът стана „неин“. Ето и част от основните моменти, които я плениха.

Цветовете на дъгата в тубата

„Мамо, защо се пише „туба“ за метрото, сигурно наливат нещо през подлезите, за да не им смърди на хората и на мишките?“, пита ме тя след като огледа смачканата карта пътеводител с всички транспортни линии под земята. Нарисува рогца на кулата, отбелязваща една от най-високите бизнес сгради в ситито - The Shard, и ми сложи бенка на бузата пред развеселения поглед на азиатец със скъпарски костюм и чернокожа дама, ръфаща франзела срещу мен в мотрисата. Питър Пан не срещнахме в метрото, но пък пътническият поток сякаш отиваше на кастинг за реклама на Benetton и комедия на абсурда в едно. Индийци, заклещени между торби с менте дамски чанти, жени, които при малко по-слабо осветление биха ударили младия Хю Грант в земята по сексапил, контета, чиито обувки струват повече от месечния доход на всички във вагона;  пищящо бебе и родители, които му пеят на испански; цял клас разноцветни дечица в предучилищна възраст със задължителните за придвижване светлоотразителни жилетки. Мултикултурният Лондон беше струпан под носа ни, спящ, четящ, спорещ, хранещ се,  отмятащ задачи в миниатюрен лаптоп в йога поза поради липса на място, и летеше с бясна скорост под земята към своята точка Б.

Дъщеря ми не зададе един въпрос за всички активности, с които хората са заети в метрото, а в една по-бавна действителност би трябвало да вършат в парка или у дома.

Прие разнообразието от цветове, акценти и социален статус от раз. И продължи да пита дали на „тубата“ на се свири на някоя от спирките.

А някой кара колело

Съзнателно избрах само един атракцион – качих я на Окото на Лондон в лежерно дъждовен ден и когато стигнахме пиковата точка за снимки чух култовата реплика: „Пишка ми се!“.

Огледах се. Бяхме в кабина с две азиатски семейства и нещо като малък футболен отбор кенийци. Трима от тях се канеха да ме прескочат със салто всеки път, щом се опитам да стигна до дъщеря ми в търсене на перфектната позиция за селфи. Стиковете на самоснимачките ни ръгаха в ребрата безпощадно. „Мами, няма как, стискай. Освен ако не искаш да скочиш в Темза  с някой от тези сладури на конче – като ги гледам не са много впечатлени от Лондон от птичи поглед.“

Зоопаркът беше съвсем друго преживяване. За да стигнем до него минахме през Риджънтс парк, който е изумителен пъзел от езера, игрища за футбол, тенис кортове, и алеи за джогинг. Ако бяхме в родината, щяхме да олекнем с две десетачки само за „добър ден“ с пуканки, машина за балончета и бънджи скокове. Най-добре похарчените ми 50 пенса в живота бяха за обществена тоалетна с образцова хигиена. Компилация от хитри площадки за игра интегрирани в клетките на животните, кътове, в които влизаш при тях, за да ги храниш, и десетки забавления,  зоопаркът се превърна в традиционната ни спирка всяка година. Това бе първото място, на което детето се отпусна да говори английски и с удивителна точност по инструкциите на персонала откри „хасиендата“ на жирафа на един тунел разстояние, в близост до канал за фериботи.

Оставих пъпа й в дворец

Елтъм е кварталът, в който се чувствам комфортно и след като приятелите ми се изнесоха от там. На по-малко от час път от центъра е, а храната и услугите са в пъти по-евтини.

Има какво да видиш и без да напускаш пределите му – една от древните плевни на Тюдорите, превърната в ресторант, се намира в разкошния парк Well Hall Plesuance.  Това е място, в което директно се пренасяш в роман на Джейн Остин, а храненето на катерици е основно забавление за децата. Естествено, там е и дворецът Eltham Palace, някога дом на ландшафтен архитект и текстилен индустриалец, близки до кралското семейство. А понастоящем – туристическа крепост, чиито двор „гледа“ към центъра на Лондон и приютява сватби, коледни базари и дори снимки на сериал като „Абатство Даунтън“.

И понеже това е единственият град, който ме забавя и центрира в правилната посока, реших да хвърля пъпа на дъщеря си там. В сценария отново се вмъкна Питър Пан и Биг Бен, чийто стрелки той редовно пренарежда във филмите на Дисни. Погледнах основата на часовника през масивната охранителна ограда – нямаше никакъв шанс да оставя част от детето си в тинята от боклуци долу.

За това харесахме розово дръвче в замъка Елтъм. „А пък мама претупа обиколката на замъка, защото ѝ се акаше!“, съобщи тържествено дъщеря ми като се прибрахме при приятелите ни. Аристокрация, какво да я правиш.

Надежда Попова