„Не ме интересуваше колко години ще суче детето ми“

Когато се роди големият ми син, кърменето бе истинско мъчение за мен. Имах приятелки, които обожаваха това и се наслаждаваха на всеки момент. Някои успешно кърмиха децата си до втората им година, а имаше и такива, които го правеха, докато бяха бременни и отглеждаха още едно бебе. Но аз просто не успях да проумея това. На 15 месеца дъщеря ми не се интересуваше повече от сучене и аз нямах нищо против.

Бързо пропускам следващите шест години, през които загубих три бебета и се цедях, за да даря кърмата, след като малкото ми, 3-седмично момченце, ни напусна. Някъде по това време започнах да изпитвам противоречиви чувства относно кърменето. Отчаяно исках да забременея, но се страхувах от евентуалната болка, която би могла да ме връхлети отново.

С последното ми бебе след няколкото седмици, в които се прехвърляхме от кърмене на цедене и обратното, си създадохме рутина и аз започнах да се наслаждавам на тези малки моменти, които имахме с нея. За мен това беше начин да се успокоя, да съм заета и в същото време да не правя нищо, освен да седя и да гледам малкото същество, свързано с мен, както и да карам хората наоколо да ми подават неща.  

Обожавах това.

След като мина време, осъзнах, че тя също е била привързана към тези наши моменти. Една от първите й думи бе „суча“. Минахме първата година, после 18-те месеца, след това двете годинки и започнах да се чудя дали да продължаваме. Страхът ми, както и на много други майки, бе по отношение на това какво ще кажат другите. Ето го детето – напълно способно да яде твърди храни и да съставя нормални изречения, с които ме пита кога ще я кърмя.

Бях едновременно ужасена, че сме стигнали толкова далеч, но и исках да запазя тези наши моменти. Към втората й годинка се кърмехме само преди обедния и вечерния сън. Това до толкова бе станало част от режима й, че дори когато се налагаше да пътувам за няколко дни, в момента, в който се връщах, продължавахме, както и в неприятни ситуации – когато се е наранила или е изплашена.

Един ден, след като се опитвах да се отърся от коментар в стил: „Ама, ти ВСЕ ОЩЕ ли я кърмиш?“, реших, че ще я оставя сама да реши кога ще спре. Нямаше за къде да бързаме, не правехме нищо лошо и много деца на нейната възраст (тогава вече беше на три) все още използваха бебешки чашки и залъгалки, които да сучат преди сън. Исках да се насладя на това време с нея, защото знаех, че когато свърши, никога няма да се случи пак.

Няколко месеца по-късно пътувахме цялото семейство и не следвахме режима си. Изтощени от стремглавите си преживявания през деня, всички припадахме в леглата, като се опитвахме да спазваме обичайното време поне за това. Кърменето не беше част от тази рутина, а и тя не поиска да суче. Когато се върнахме вкъщи, стаята й и люлеещият се стол напомниха за това отново и за няколко дена се гушкахме и кърмехме.

След което тя спря.  

Не съм я разпитвала по въпроса, а и тя не изглеждаше, че възразява. От време-навреме си играе на „кърмене“ с плюшеното си семейство от мама и бебета, след което иска да се гушкаме. И така се приспиваме – с гушкане и книжка.

Всичко се случи толкова наскоро, че все още гледам на него със смесени чувства. Дори и да бях подготвена за това, все още имам сладко-горчив вкус. Тя е последното ми бебе, което дойде като изненада след толкова много трудни години, в които загубихме другите. Понякога се чувствам наистина тъжна, че кърменето приключи за мен, защото се борих толкова време да го приема.
Но най-силното, което изпитвам, е гордост. Гордост, че продължих, а можех и да не го правя. Макар и да започна като нещо болезнено, което чувствах че „трябва“ да върша, съм щастлива, че приключи с красиви спомени.

Горда съм, че не позволих неудобството и осъждането на другите да променят факта, че ние имахме нужда от нашето си време.

Текст: Diana Stone/mothering.com, превод: Надя Горанова