Приятно ми е, мама клонинг

Имам дни, в които ми се крещи. Тогава паля свещ. Буквално. Ако фитила на търпимостта ми е запален привечер, добавям и живителна чаша вино. Ако случаят се побира в рамките на „Свършвам пет задачи с краен срок за вчера, докато в ушите ми на стерео кънтят невротичен шеф и паникьосаното ми дете, което иска да го взема в средата на работния ден“, просто дишам. Излизам навън, съзерцавам ритъма на града, такъв, какъвто ще го има и след мен, и на пук на всички паразити, на които съм позволила по един или друг параметър да ме третират като гъдел за слонското си его, дишам. Усещам безсмислието на това да убивам нервни клетки в демонстрации на бесове. Издишам. Връщам се към реалността и просто започвам да отмятам проблемите, докато не зануля и не стигна до собствения си комфорт.

Ето три от реалните ситуации, в които умението ми да бъда навсякъде ме е спасявало.

Кучето с клечка в окото, детето само със сълзи

Миналия петък работих до 19 ч и свалях тапети  в детската стая до един след полунощ. Не знаех, че ме бива. Имаше нещо успокояващо в това да сваляш на едри парчета спечена хартия натрупаната кофти енергия от последните десетина години. Малко преди да припадна върху стълбата, легнах и се събудих със зверска мускулна треска над предмищниците в 5.30 в събота.

Довърших малкото останал материал по стените, докато слушах филма „Наистина любов“ като радио. Няколко часа по-късно нямах сила да чистя детайлно след майсторите. Изведох кучето, за да си проветря главата, и дънките ми се разлюляха като желе с алцхаймер, когато то се върна от близките храсти с клечка в окото. Луд късмет, че детето ми беше при баща си и не стана свидетел на това, което всеки специалист по протезен грим във филм на ужасите щеше да оцени с „отличен“. Следващите 40 минути бяха най-дългите в живота ми – в очакване на приятел с кола се придвижих до спирката на най-близкия подлез и докато край мен минаваха баби с ужасени физиономии и безлични тийнейджъри, кучето се сви на охлюв в краката ми. В случайно набран номер на ветеринарна клиника в почивен ден мъжки глас ме посъветва да не пипам клечката.

Час по-късно, когато лекарят съобщи, че прогнозите са добри и кучето няма да става пират, ревнах. Прибрах я вкъщи с яка, която тотално я дезориентираше, а раната на главата й приличаше на кървящ кратер. Когато детето ми я видя, се шокира, започна да обикаля нервно из стаята, да търси прегръдката ми. Разплака се. В същото време се опитвах са събера парчетата от тапети от ремонта предната вечер и да направя стаята годна за обитаване. Наложи се да пусна парочистачката и да успокоявам дъщеря си, а с другата ръка да задържам кучето, което депресирано и в агония търсеше елементарна близост в краката ми.

„Защо се струхуваш? Ако утре осъмна със счупена глава и съм като мумия, цялата в бинт, и не виждам, ти какво – ще се изнесеш да живееш при баща си, защото не ставам за гледане ли? Кучето е душа, има нужда от любов и грижа.“, казах на момичето си. Бавно и полека докато пусках трета прахосмукачка и давах втори антибиотик на животинката, детето се осмели да я погали и да преодолее страха си.

Телефонът, моя компютър

Случаите, в които работя от телефона си, са 1001. Пътувам за морето – убивам разстоянието София-Лозенец с въпроси за интервю към цигуларя Васко Василев и междувременно редактирам дописките за две светски страници. По време на пиш пауза в бензиностанция се оправям с дете с разстройство и паралелно редя график за дежурства в редакцията за седмицата, в която ме няма.

Любимото ми е, когато привечер съм прилегнала на дивана, с детето гледаме поредната идиотска анимация, и един от многото ми познайници, които ги „дават по телевизора“, поиска мнение за своето стендъп комеди шоу. Или услуга. Вкарва ме  в обяснителен режим в най-сладкото ми време от деня.

Случаите, в които гоня комари с размер на врабчета под шатрата на плажа, докато копая дупка в пясъка с крака, а с почти схванатия си от писане палец привършвам кореспонденция за медийно партньорство, са десетки. „Мамо, ти работиш концерт, нали?“, пита ме 4-годишната ми дъщеря, докато ме налага по гърба с лопатка и дъвче филийка с пастет от съседите барабар със салфетката. „Да, мамо, аз работя всичко. И още мърдам.“, отговарям аз.

Лицеви упори по… английски

В един момент времето за фитнес стана кът. Нямаше как да отделям два часа сутрин за тренировка, дори в почивни дни, и преоткрих тайната на десетките клипчета с упражнения в YouTube.

Имаше кардио компилации, които ми стапяха лагерите за 20 минути, но през остатъка от деня се чувствах преродена. Докато откривах магическата формула за правене на лицеви опори върху стена, дъщеря ми редовно ме третираше като изпържен на стола на „Стани богат“. В нейното шоу обаче аз никога не стигах до заветните 100 000 лв, провалях се на въпроси от типа на „Защо баба мирише и в супата й плуват цели храсти?“ (б.а. майка ми действително правеше боба с ненарязани стръкове джоджен, но личната й хигиена не ме беше засягала пряко до този момент).

В първи клас моментите, в които лавирах между клекове и гирички, редовно довършвахме задачи за мечета в поточета, кръстословици по английски и дирижирах меню за трима зад печката.

Надежда Попова