Съжалявам, аз просто съм изцедена

"Съжалявам, аз просто съм изцедена."

Казах това на един от учителите на децата ми тази сутрин, след като тя пожела лична среща в Zoom. По същото време имах две други деца, които жонглираха с виртуалните си класни стаи, трябваше да измъкна най-голямото от работа, за да помага с бебето, а мъжът ми влизаше в конферентен разговор. И докато се борех с лаптопа в скута си, чудейки се кой линк въобще трябва да натисна, бях готова да се разпадна.

Оказа се, че нямам връзка с интернет. Бебето започна да нервничи, а дъщеря ми ме скастри, че съм прекъснала заниманията ѝ, за да я ползвам за бавачка. От всяка стая ме атакуваха шумовете на дистанционното обучение и се наложи да впрегна всяка фибра от тялото си, за да не разбия лаптопа в масата от стрес.

Аз съм човек, който дирижира графиците на 5 деца всеки ден.

Живея на границата между „Ще оцелея“ и „Това ще ме довърши“

Това не е нормално. Никак.  Да се опитваш да съществуваш в „нефункционалното“.

Учителката моментално забеляза, че съм пред нервен срив, и прояви съчувствие към опита ми да се справя с джунглата около мен. Когато повдигна въпроса за няколко ниски оценки в куизовете по четене на дъщеря ми, която иначе бе отличник преди карантината, директно ѝ казах: „Това не е благодатна среда за обучение. Децата ми имат сигурност и любов у дома, но тук не е училище. Ако трябва да съм честна, в повечето дни е супер цирк и провал. Тишината тук е дефицит и когато едно от децата се фокусира върху задача, изолирайки се в някоя стая, от другата се чуват гласовете от Zoom обаждане. Така че, не, тя няма как да подобри успеха си.“

И знаете ли какво? Почуствах се добре, казвайки това

Исках да го изкрещя.

Исках да ревна, докато го споделях. Но намерих сила да не избухна въпреки изтощението.

Всичко това ще свърши скоро, нали? Поне това си казвам аз. Това не е нормално. Никак.

Никой не очаква да преобърнем живота си с хастара навън заради глобалната пандемия, едва да дишаме сред хаоса, и в същото време да се държим като аристократи, на които им е весело.
Невъзможно е.
Така че, до всички, които искат да развеят бялото знаме на поражението под карантина, не сте сами.

Нормално е да полудявате от тази промяна

Не мога да мисля за утрешния ден, или за следващия, или за цяла седмица напред. Влагам енергията си в това да оцелеем от сега до следващия час.

Това е.
Тук не говорим за оцеляването на най-издръжливите. Говорим за оцеляване на всички, способни да се адаптират към най-ненормалния период в живота си.

Стига ми да споделя, че моя изблик пред учителката сутринта беше приет абсолютно човешки и с разбиране.

Към всичките ми приятели, които отделят време за четене и гледане на сериали в пандемията:

Кухненският ми плот е заринат с трохи.

Мивката е пълна, а пералнята трябва да се простре.

Кучето чака да бъде разходено.

Бебето не е нахранено.

Децата очакват помощ за домашните си.

Под очите си имам брутални торбички, защото не съм спала от 12 години.

Носих тези дрехи вчера, спах с тях, и сега още не съм намерила време да ги сваля.

Така сме многодетните родители. И да си призная, ние сме истински рокзвезди в света си.

Автор: Регън Лонг

Източник: Motherly