Те са несъзнателни стратегии и форми на емоционална адаптация, която се страхуваме да признаем пред себе си
Трудното детство не е задължително матретиране. Липсата на внимание е също толкова страшна.
Снимка: Shutterstock
„Мина много време“, „Времената бяха различни“, „Родителите ми направиха всичко възможно“, „Вече не мисля за това“... Колко често го казваме? С твърд глас, понякога с полуусмивка, понякога със свиване на рамене, което слага край на разговора, преди той наистина да е започнал. И въпреки това, в телата ни, в мечтите ни, във взаимоотношенията, които избираме, или от които не можем да избягаме, детството продължава да говори. То не го прави с директни думи, а със симптоми, реакции, самосаботаж. С онази болка, която се промъква там, където най-малко я очакваме, особено когато се убедим, че вече не ни засяга.
„Да израснеш в несъвършено семейство не означава непременно да си преживял малтретиране или открито насилие. Често най-дълбоките рани възникват от това, което липсва: поглед, който никога не е дошъл; ласка, която сме чакали напразно; глас, който ни е карал да се чувстваме сгрешили в момента, когато най-много сме имали нужда да бъдем приети. Но да го признаем е трудно. Особено ако сме израснали, учейки се, че любовта означава да се оправдаваме , че „можеше да бъде и по-лошо“, че „дълбоко в себе си сме силни“. И така, за да се предпазим от болката, се научаваме да лъжем себе си. Не от злоба, а за да оцелеем“, обяснява Ана Мария Сепе, доктор по психология, експерт и изследовател в областта на психоанализата.
Тези фрази, които си повтаряме, не са просто думи: те са несъзнателни стратегии, форми на емоционална адаптация. И, парадоксално, колкото повече се вкопчваме в тях, толкова повече оставаме оковани в миналото, което не знаем, че все още носим със себе си.

Оправданията с детството не са случайни.
Снимка: Shutterstock
Това е може би най-често срещаната фраза и най-трудната за отхвърляне. Защото може да е и истина. Но тук не става въпрос за осъждане на родителите: става въпрос за признаване на ефекта, който са оказали върху нас.
Обърнете внимание: Истината е, че можете да бъдете благодарни и наранени едновременно.
Времето не лекува, освен ако не е продължило напред. Нашата нервна система, нашите емоции, нямат календар: ако едно преживяване не е било обработено, то се задържа под формата на хиперконтрол, тревожност, дисоциация или постоянна нужда от одобрение.
Обърнете внимание: Да кажем, че е свършило, е начин да избегнем контакт с болката. Но тази болка продължава да ни говори отвътре.
Устойчивостта е прекрасна. Но когато се използва за покриване на рани, тя рискува да се превърне в броня, която ни пречи да чувстваме.
Обърнете внимание: Не всяка рана е урок. Някои са просто рани. И те заслужават изцеление, а не насилствени трансформации в сила.
Сблъскването с историите на другите е начин да се намали собствената болка. Но травмата не се измерва в абсолютни стойности: тя винаги е субективна.
Обърнете внимание: Всяко дете има право да чувства, че преживяното го е засегнало, дори и да не е било най-лошият възможен сценарий.
Мълчанието е стратегия. Наистина е полезно. То споява парчета, които иначе биха се разпаднали. Но в дългосрочен план се превръща в затвор.
Обърнете внимание: Говоренето не отваря отново болката. То я освобождава.
Разбирането на историята на нашите родители е важно. Но то не може да се превърне в извинение, което заличава незадоволените ни емоционални нужди.
Обърнете внимание: състраданието към другите не бива да идва за сметка на състраданието към себе си.
Фраза, която често произтича от години на емоционално обезсилване. Когато едно дете чуе, че „преувеличава“, че „вдига шум“, че е „нищо“, то в крайна сметка вярва, че проблемът е в него.
Обърнете внимание: Чувствителността не е проблемът. Проблемът е в средата, която не я е ограничила.

По природа децата не могат да повярват, че възрастните грешат.
Снимка: Shutterstock
В психоанализата често се наблюдава, че и най-твърдите защити не предпазват толкова от болката, колкото от илюзията за получена любов. Ако признаем, че детството ни е било трудно, рискуваме да поставим под въпрос цялата основа на нашата идентичност: тази на дете, което е получило любов, което е било видяно, приветствано и желано.
Но преди всичко има друг, по-дълбок и често несъзнателен страх: че ако любовта, която сме пропуснали, е била истинска, тогава може би не сме я заслужавали.
По природа децата не могат да повярват, че възрастните грешат. Ако мама или татко не могат да го видят, те не могат да повярват, че са емоционално неадекватни. И какво правят? Обвиняват себе си. Убеждават се, че не са били достатъчно спокойни, достатъчно силни, достатъчно интелигентни, достатъчно достойни. Тази динамика е в основата на концепцията на Фройд за наказващото суперего: вътрешна част, която интернализира осъждането и го прави постоянно, опасно познато.
Така че, докато растат, много възрастни не могат да си позволят да кажат: „Не бях обичан както трябва“, защото веднага би последвала най-опустошителната мисъл: „Може би не бях достоен“. И тогава се намесват защитните лъжи. Не от измама, а за емоционално оцеляване.
Децата не могат да си позволят да мразят родителите си, защото зависят от тях. Но като възрастни, ние често продължаваме да ги защитаваме, дори когато най-накрая можем да видим истината. Защото, ако признаем, че това, което са ни дали, не е било достатъчно, трябва да се справим и с факта, че сме израснали без любов. И това все още боли.
Когато най-накрая си позволим да кажем истината на себе си, се случва нещо необикновено. Не се сриваме, както се страхувахме. Олекваме. Защото болката, която не назоваваме, ни държи в плен, но това, което признаваме, става достъпно, трансформируемо, смилаемо.
Да признаеш трудното си детство не означава да обвиняваш някого. Означава да признаеш себе си. Да дадеш достойнство на онова дете, което е живяло твърде рано, чувствало се е твърде много, имало е нужда и не е намерило нищо. Това означава вече да не се налага да избираш между това да обичаш родителите си или да обичаш себе си.
Понякога не е нужно да разбираш всичко, просто трябва да започнеш да се вслушваш в себе си. Дори само малко.
Деси Тодорова по материали от Psicoadvisor
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари