Не наказвайте децата, когато правят пакости

Мама все ме наказваше, когато бях малка, каквато и грешка да направех: разсипала съм брашно, счупила съм чиния, изцапала съм си роклята – винаги! А бях едно от онези деца, които през цялото време правят бели, без никакво лошо намерение.

Веднъж мама трябваше да отиде при своя възрастна колежка, която се е пенсионирала отдавна и понеже нямаше на кого да ме остави, ме взе със себе си. Бабата беше на 75 години и притежаваше чудно красив порцеланов сервиз с фина украса. За гости. Тя ни предложи чай и докато се опитвах да ѝ помогна, счупих една от чашките.

Майка ми ме плесна и започна да крещи, аз се разплаках, изплаших се, че пак ще ме удари. Тогава бабата ме хвана за раменете, заведе ме при мама и ѝ каза: "Престани да крещиш на детето. Какво толкова страшно е станало? Ако ти беше счупила чашката, дали трябваше да ти се разкрещя така?"

Мама се смути и замълча, а бабата продължи: "Счупените парченца не си струват нито сълзите на детето, нито твоите нерви. Ето, сервизът беше за шест души, а стана за пет. Но у нас на гости не идват повече от трима. А и ако дойдат, няма да им стане нищо, ако пият от обикновени чаши."

После тя донесе нова чашка и наля чай, сякаш нищо не се бе случило. Когато си тръгвахмее, бабата взе чинийката, останала без чашка, уви я и ми я подаде.

Сега не си спомням името на тази баба, но урокът ѝ помним с мама цял живот, макар че майка ми може да не си го признае. Още пазя чинийката и когато децата ми правят бели, поглеждам към нея и желанието да се разкрещя ми минава…