Детето ми не говори!

Забавянето на речта у детето е сериозна диагноза. Как да я разпознаем навреме и какво да правим? Три майки споделят опит.

Дария, 36 г.: „Всички казваха, че ще отмине от само себе си“

Имам три момчета: на 10, 8 и 2 години и проблемът с речта е със средния син. Ние отрано разбрахме, че неговите думи се свеждат до две: „да“ и „не“, а останалото изричаше по-големият му брат, който проговори много рано. В районната поликлиника сметнаха, че се презастраховаме, като искаме преглед, затова решихме да го наблюдаваме при частен специалист.

Роднините все казваха, че всичко е наред и момчето само ще поговори. Но аз чувствах, че е опасно да бездействам.

До две години го изследвахме изцяло – нямаше никакви отклонения и диагнози. На три години започнахме самостоятелно да посещаваме лекар и да включваме медикаменти и масажи. Ходехме и на логопед два пъти в седмица в специализирана детска градина. И, разбира се, всеки ден се занимавахме с детето.

На 4 години получихме направление за Център за развитие на речта. След диагностичен курс ни приеха за постоянно и три години ни наблюдаваха, лекуваха и изследваха: невропсихолог, логопед, логоритмика, терапии, лечебна физкултура, постоянно наблюдение от специалисти...

През тази учебна година детето тръгна в първи клас и, по думите на класната, не се отличава по нищо от другите деца. Училището е с минимално натоварване и синът ми се занимава с логопеда, ходи при невролога, продължава курса на лечение, ходи на масажи и лечебни упражнения в поликлиниката.

Забавянето на речта не е отстранено напълно, но положителна динамика е налице, и резултатите са потресаващи, ако сравним с началото на лечението.

Уверена съм, че ни помогна сериозната работа със специалисти, а от наша страна – всекидневните занимания с детето. Наложи се да посветим цялото си свободно време на развиването на неговия говор, но имаше защо.

Юлия, 35 г.: „Развитието на речта тръгна назад – той просто замълча“

Имам две деца – на 9 и на 2 години и проблемът беше с голямото. Когато беше на седмица, се задави силно, докато го кърмех и остана без дъх. Извикахме бърза помощ. Може би това даде такива последствия. На година и половина синът ми каза „мама“, до две години произнесе още няколко думи а после просто млъкна.

Когато стана на 2 години и 2 месеца, тръгна на детска градина, но беше много трудно. Всички около него бърборят, а той – с никого не общува, седи си в ъгъла. Интересното е, че никой не споделяше моето притеснение в този момент.

Свекървата казваше, че е още малък и няма защо да се паникьосвам. Психоневроложката обяви, че е от стрес – реакция срещу тръгването на градина и посъветва да продължи да ходи, за да свикне с колектива. Чаках почти година този стрес да отмине, но синът ни така и не произнесе нито една дума.

На 3 години отидохме на лекар. Неврологът ни изпрати при психолог. Психоложката в поликлиниката зададе два въпроса: „Как се казваш?“ и „На колко си години?“ Той мълчеше и тя му постави диагноза „мутизъм на речта“. Лекарите имаха различни варианти, включително аутизъм.

Свикаха комисия и там се намери един нормален лекар психиатър, който си поигра с хлапето на „ку-ку“ и каза, че е абсолютно нормално, просто има задръжка на речта и трябва повече да се занимаваме с него.

От третата до четвъртата година усилено водих детето по лекари, то изпи курс лекарства, занимавахме се с книжки вкъщи, говорехме му много. Беше трудно – прибирах се уморена на работа, но трябваше да взема книжките в ръце и да се занимаваме.

Снимка: Guliver / iStock

Речта на сина ми се върна към 4-годишна възраст, на пет той започна да отговаря, на шест рязко се повиши развитието му. Тръгна на училище както всички. Сега е на девет и всичко е нормално.

Мисля си, че синът ми е от тези деца, които трябва да си стоят вкъщи минимум до три години. Той е много скромно и ранимо момче.

Мария, 25 лет: "Баща ми ме доведе до сълзи, нарече синът ми "бавноразвиващ се“

Моят син е на 2 години и 9 месеца, и имаше известно изоставане в речта. Около годинка каза „мама“, сравнително бързо започна да казва „та“, „ба“ и „де“ (тате, баба, дядо). На около 2 години и 3-4 месеца започна да произнася някои срички от думи, но това развитие спря.

Честно казано, не се притесних особено, защото можеше да има много обективни причини. Бременността ми беше рискова, с повишени тонове, а в средата на бременността с ултразвук откриха кисти в мозъка на плода.

Те не се увеличаваха, затова лекарите ме успокоиха, а след раждането с възрастта тези кисти почти изчезнаха. Що се отнася до наследствеността, ние с мъжа ми сме проговорили късно – аз след две години, мъжът ми – близо на три.

Само че точно мъжът ми вся паника - изведнъж започна да нервничи заради разказ на познати, чийто син също не проговарял дълго време, а след това му открили сериозно психическо заболяване. И баща ми наля масло в огъня: разплака ме, наричайки детето "бавноразвиващо се" и препоръча да го лекуваме. Татко е лекар, но тактичността не му е присъща.

Така двамата ме принудиха да се обърна към невролог. Лекарката, за успокоение, предписа курс с лекарства, които понижават възбудимостта на нервната система и за общо развитие. По нейни думи проблемът е в това, че синът ми е лесно възбудим, а в някой момент доста често започва да имитира звуци на животни, предмети и различни явления, и именно това е затормозило развитието на говора му.

Сега провеждаме и втори курс на лечение с медикаменти. Вкъщи се опитвахме да учим стихчета и песнички, повече да разговаряме с детето. След първия курс на лечение ефектът беше налице: синът ми започна да срича думи. До какво ще доведе настоящето лечение – предстои да разберем.

Снимка: Guliver / iStock

Не мисля, че в нашия случай е ставало въпрос за забавяне на речта. Детето може да изрази мислите си и да обясни какво иска.

Ако не работех с него постоянно, може би резултатите нямаше да са такива. Но това са само предположения. Мисля, че основната причина се явява манталитетът – просто моят син не говори като картечница!

Надежда Зарочинцева, detstrana.ru