От какво се страхуват децата ни

Тук ще говорим за малко по-големите деца. Оказва се, че повечето от тийнейджърите – на възраст между 13 и 17 години – най-много се страхуват от това, което ги очаква след училище. Какво ще правят, след като завършат училище, след като излязат от една позната система, в която са свикнали да функционират и са установили свое място.

За тях зрелостта означава решения, отговорност и конкуренция. Те говорят за това, че трябва да се справят и че не са готови. Ето кои са 5-те фактора, които влияят на тези страхове у децата ни:

1. Културата на страха

Ние сме се превърнали в култура на страха. Толкова сме се съсредоточили в опазването на сигурността на децата си, че сме ги лишили от стъпалата, от които се нуждаят, за да превърнат зрелостта в желана перспектива. Стараем се да отнемем от болката им, да предотвратим всеки техен провал, да вземем по-добрите решения вместо тях – да направим проекта вместо тях, да измолим от учителката да отложи теста или да изпита детето за 6. Само се замислете, колко такива прояви имате в родителската си биография? Може би това е довело до липса на сигурност и смелост.

2. Изкривен мироглед

Прекарайте един ден, като обръщате внимание на разговорите, които се случват около вас. Вслушайте се в посланията по телевизията, радиото и в нашия виртуален свят. Пребройте колко от тях ви карат да се чувствате по-щастливи и по-леки и колко ви карат да се чувствате притеснени, тревожни, и ви натоварват

Децата чуват същите послания. Те обаче нямат предимството на опита. Те не разбират сензацията в медиите и интернет. Те не разбират, че страхът движи нашата икономика и 24-часовия цикъл на новините.

Какво можем да направим?

Често изразявайте на глас това, което цените. Гласът в главата на детето в крайна сметка е гласът на неговия родител. Уверете се, че говорите за нещата, които са от значение. Използвайте повече позитивни думи и изрази. Обръщайте повече внимание на позитивните неща около нас.

3. Тесен е светът

Децата имат значително по-малко възрастни в живота си, отколкото преди 30 години. Отминали са дните на многодетните семейства, живеещи заедно. Няма ги приятелите, които са били почетни „лели и чичовци". Онези възрастни, на които можехме да се доверим и които можеха да дадат съвет, да подкрепят или да кажат строга дума.

Броят на разводите е висок. А родителството се е превърнало в много личен процес, никой не смее да дава съвети или да се намесва.

Какво можем да направим?

Тези наставници могат да бъдат членове на семейството, съседи, спортни треньори, възпитатели или просто близки ваши приятели. Положителните резултати са едни и същи.

Резервните (по-обективни) наставници правят децата по-уверени, по-спокойни пред предизвикателствата и по-отворени към нови преживявания. Израстването не е толкова обезсърчително, когато си заобиколен от възрастни, които ти показват положителни примери.

4. Прекалено много екранно време

Ново проучване установи, че 94% от австралийските тийнейджъри имат телефон или таблет, което не е толкова изненадващо. Въпреки това 67% от децата в началното училище и 36% от децата в предучилищна възраст притежават собствени мобилни устройства, което звучи обезпокоително.

Средното седмично потребление доближава 32 часа. Това, което те губят във всеки един от тези часове, е човешката връзка.

Човешката връзка ни дава усещане за подкрепа. Тя ни прави част от нещо по-голямо от нас самите. Когато сме наясно къде принадлежим, е по-лесно да поемаме рискове и да посрещаме бъдещето. Човешката връзка е това, което трябва да насърчаваме.

Какво можем да направим?

Отговорът е прост и недвусмислен, но същевременно може да се окаже и голямо предизвикателство. Намалете времето, което децата прекарват пред екрана. По този начин се противопоставяте на съвременните тенденции и навици, но ползите от това си струват.

5. Училищна система, която се основава на съревнование, вместо на учене

Нашата училищна система носи част от отговорността за стресираните ни деца. Тя е създадена по начин, който е насочен към измерване и успех и постижения чрез съревнование. Оценяваме представянето на децата, учителите и училищата главно по техните академични резултати. Измерваме ги с резултати от тестове, оценки, олимпиади, изпити и класации. И за някои деца това е страхотно.

Има такива, които процъфтяват в академичната конкуренция. За тези деца системата работи. Други обаче обичат да се потапят в ученето, обичат да си играят с идеите, да изследват бавно и в името на интереса си, а не в рамките на определено време и точен срок. Други учат най-добре в момента на нуждата. Когато са необходими знания и умения, те ги усвояват бързо и ефективно.

За някои седенето на пластмасов стол по шест часа на ден, пет дни в седмицата, четиридесет седмици в годината, е истински ад. Те го блокират, доколкото е възможно, и просто чакат да свърши. Скуката и разочарованието обаче водят до стрес, който е коварен и дълбоко нездравословен.

Представете си среща с бивши съученици или среща с бивш учител. Ще си припомните с носталгия най-различни моменти и истории от училищния живот, но темата, която едва ли ще засегнете, е свързана с оценките и успеха.

Важно е родителите да обясним на децата, че животът след училище не е същият като училищния. Те трябва да се чувстват чути, за да придобиват постепенно своята увереност. Не е нужно да поправяте всичко „счупено“ заради тях, не се страхувайте да видят и недостатъците на този живот. Трябва да ги изслушвате и да признавате техния опит за света.

Обекти.бг